А сега, когато получил първата си, доста продължителна впрочем, годишна отпуска, за него било съвсем естествено да последва копнежа си към Юга, който го довел в Италия заедно с двамата му по-възрастни, учени приятели, с които се сближил в новото си място на работа.
Някои от разказаните неща бяха вече известни на събеседниците му, други бяха нови за тях, но той сметна за необходимо да изложи с няколко думи цялото си житие, за да им позволи да го свържат с онова, което предстоеше да им каже.
След като отговори на някои уточняващи въпроси на по-възрастните си приятели, той продължи:
— В това кратко нахвърляне на своя живот аз нарочно не споменах досега нищо за онова, което най-вече очаквате да чуете от мен, защото чак сега мога да ви дам логично обяснение, как се появиха и отразиха в моя живот обстоятелствата, на които дължа днес цялата си вътрешна сигурност. При първата си среща с тях обаче аз се намирах в състояние на истинско душевно опустошение и то не ми беше оставило нищо, освен тягостната вяра в една „действителност“, която може да се измери, претегли, пресметне и — в крайна сметка — да се опипа с ръце.
И така, чуйте!
*
Това стана в големия град, където аз, изпаднал в дълбок душевен смут и загубил всяка вяра във възможността да придобия някога духовен опит, започнах отново да следвам. Трябваше да напрегна цялата си енергия, за да удовлетворя въпреки душевното си състояние всички изисквания, свързани с учебната ми работа, и да не се посрамя пред далеч по-младите си състуденти.
Бях намерил стая доста близо до Политехниката и тъй като отначало трудно понасях компанията на други хора, след лекции гледах да се прибера по най-късия път в лоното на познатите четири стени, така че прочутите забележителности на града сякаш не съществуваха за мен.
От дълго време вече се бях отдал на това доброволно изгнаничество и се чувствувах доста добре така, когато една топла, хубава лятна вечер ме обзе желанието да се поразтъпча из алеите на един голям парк, разположен недалеч от мястото, където живеех. След този първи пробив в моето усамотение почти всяка вечер ходех там и скоро опознах всички криволичещи пътеки, които покрай поточета и езерца, през по-големи и по-малки мостчета, извеждаха най-накрая от добре поддържаните паркови площи до просторни гори и диви поляни. Тук човек можеше да бъде сигурен, че няма да срещне нито едно живо същество, освен притичваща сегиз-тогиз през пътеката сърна или подплашен в храстите фазан, чието шумно излитане често стряскаше самотния пътник.
Ала една вечер забелязах, че този път не само аз бях потърсил усамотение.
Един висок, тъмен силует — старец с бяла брада, доколкото можах да различа, — сякаш следваше от прилично разстояние всяка моя стъпка, накъдето и да се запътех. Не изпитвах наистина страх от него, но все пак подобно следене съвсем не ми беше приятно.
Реших да сложа на бърза ръка край на това, обърнах се внезапно и тръгнах направо към безмълвния си преследвач, но когато стигнах до него, той, за мое огромно учудване, ме поздрави по име.
Макар и доста объркан, аз отвърнах на поздрава му, давайки същевременно израз на изненадата си, тъй като стоящият пред мене човек ми бе абсолютно непознат и аз не си спомнях да съм виждал някога това благо, красиво старческо лице с тъмен загар на кожата, чиито черни, пронизващи очи сякаш сияеха в спускащия се здрач.
Нещо неопределено ме караше да изпитвам едва ли не срам, че току-що го бях пращал в мислите си да върви по дяволите — тъй неприятно ми беше това непрекъснато преследване от страна на стареца.
На учудения си въпрос обаче получих следния отговор:
«Напълно ви вярвам, че никога досега не сте ме виждали, но както сами се убеждавате, вие въпреки това не сте ми непознат и мога да ви дам още доказателства, ако изпитвате нужда от такива!»
♦
Този старец започваше да ме тревожи...
Впрочем той веднага продължи:
«Доколкото видях, и вие се канехте да се връщате вече в града и ако ми позволите, с удоволствие бих ви придружил.
Имам да ви кажа някои неща и ви моля да ми простите, че с упорития си вървеж по вашите стъпки наруших спокойствието ви!» *
Тонът на гласа му, както и начинът, по който поднесе извинението си, бяха до такава степен обезоръжаващи, че веднага изоставих надигналото се за миг в мен намерение да туря рязко край на разговора и приех направеното предложение, сякаш ставаше въпрос за най-естественото нещо на света.