*
По каприза на едно любопитно съвпадение малкият кораб на пътниците бе посрещнат с топовни салюти.
Местните хора чествуваха празника на светеца патрон на острова и макар истинските тържества да предстояха едва на следващия ден, веселието не познаваше граници.
Цялата предпразнична нощ човек имаше чувството, че е в някаква крепост, подложена на силна вражеска атака: тъй безспир отекваха радостните гърмежи.
При тези условия не можеше да се мисли много за сън и тримата пришълци започнаха да се опасяват, че и тук няма да намерят търсения от тях покой.
Когато обаче на другия ден литийното шествие в чест на светията, предложило нов, добре дошъл повод за неговите почитатели да дадат още веднъж шумен израз на благочестивите си чувства, най-сетне отмина под съпровод на древни песнопения и дъжд от розови листенца, сипещи се над сребърната икона, изведнъж се оказа, че за своя изненада и радост пътниците бяха обгърнати от най-възхитителна тишина, и то по-скоро, отколкото смееха да се надяват.
♦
Излязоха от градчето, увенчаващо планинския хребет на острова, и поеха в ослепителната светлина между маслинови дръвчета и лимонови градини, сред лози и покрити с цветя склонове, вдишвайки уханието на Юга и опиянени от заобикалящите ги пищни багри.
Навсякъде маслините бяха потънали в цвят, а напращелите от зрелост лимони достигаха размери, каквито пътешествениците не бяха виждали досега.
Умът не го побираше откъде земята черпи силата, необходима за избуялото море от рози и натежалите глицинии, виещи се по всички зидове!
Малко по малко стигнаха до стръмния скат, който, потънал в пъстра и гъмжаща от цветове дива растителност, се спускаше между отвесни канари към морето, чиято сияйна кобалтова синева се преливаше постепенно в огледалния блясък на водната шир.
Недалеч от брега малки изумруденозелени заливчета къпеха отвесните скали, а там, където натрупалият се морски пясък образуваше плитчини, се открояваха, като овални течни тюркоази, вълшебни езера.
Сред този приказен декор тримата приятели заслизаха по тесни, каменисти пътеки към плажа и някъде по средата между върха и морето стигнаха до близката цел на своята разходка: древната пещера на Митра, където някога, преди хилядолетия, е била отдавана почит на Бога - Слънце. При всяко пролетно равноденствие тук били отслужвани свещени мистерии за „ръкополагане“ на жреци. Минавайки през седем степени на посвещение и подлагайки се, за да бъдат пречистени, на все по-сурови изпитания, те се съединявали накрая със своя Бог, чийто въплътен образ виждали в „Звездата на деня“, изпращаща животворните си лъчи към Земята.
Според тяхното учение Светлината имала своето земно жилище на една „висока планина“ и се разкривала на човешките сърца в тайнствена скалиста пещера. Тя стигала до всеки човек, който имал мъжеството да издържи изпитанието и умеел да тълкува в душата си и по чувство посочените му от мъдрите жреци символи.---
*
Всеки от тримата приятели си даваше много добре сметка, че „езичеството“, практикувано някога в прохладното светилище, чийто праг бяха току-що престъпили, е било несравнимо по-близо до Божеството от немалко по-късни култове, самодоволно смятани за единствено „угодни“ на едничкия, истински Бог, затова те на драго сърце отдадоха душите си на тайната, която сякаш се струеше от скалните стени, запазили едва забележими следи от изкуството на зналците, украсило ги навремето с пищна декорация. —
♦
Дълго време бяха прекарали отдадени на подобни чувства, когато най-възрастният от тях наруши тишината и рече:
— Не е ли все пак странно, че тези хора на които Бог се разкривал в Светлината, избирали пещери в скалната твърд на земята, за да чествуват мистериите, от които очаквали да получат светло познание, вместо да отслужват литургиите си вън, на ярката слънчева светлина! —
Неволно, сякаш почувствували, че на това място, където някога са отеквали само свещени думи на възвишено познание и тайни химни, всякакви разговори на лаици са съвсем неуместни, тримата приятели се отправиха към изхода. След като си избраха подходящо място за почивка под сенчестите храсти, най-младият взе думата и рече:
—Именно от земята произлизаме по плът и в нейното лоно трябва да потърсим убежище — било само по чувство, или пък и външно, както предпочитали да вършат това жреците на въпросните мистерии, — за да можем да се „родим отново“...