Тези смешни хорица живеят в един свят от театрални декори, изграден от самите тях, и суетността им ги кара да виждат всичко само в светлика на бенгалските огньове, запалени от техните погрешни заключения, затова когато слънчевата светлина заслепи отвикналите им от нея очи, те си въобразяват, че са премахнали самото слънце.---
*
Дълго време аз самият се бях оставил да бъда воден от подобни „слепи водачи на слепци“ и се радвах на „мъдростта“ им, макар че в края на краищата се убедих в нейната ограниченост. Тогава обаче и аз, като мнозина други в моето положение, все още вярвах, че на човека не е отредено да постигне пълно духовно познание...
Трябваше да дойдете вие, мой скъпи и млади приятелю, за да ми отворите очите при това пътуване!
Сърдечно ви благодаря!
Мога да добавя също, че нищо вече няма да ме спре да измина докрай пътя към Светлината на Вечността, по който едва съм поел, за да стигна още докато живея на тази планета — стига земните ми дни да позволят това — до високата цел, която чувствувам, че мога да постигна тук!
Най-малко пък биха ме отклонили занапред от пътя кухите празнословия на хората, които се задоволяват с илюзорната си мъдрост и сипят навсякъде безсмислени думи, вземайки тази своя глупост за истинския път към познанието! —
*
Най-младият от тримата се беше изправил и съзерцаваше замислено вечерното море, сякаш не бе обърнал внимание на последните думи. Личеше си, че би предпочел във всеки случай да не е чул признателните слова на своя приятел.
Тогава проговори белобрадият:
— С много важни неща се занимахме днес и нашата почивка на този великолепен остров явно преминава под знака на щастлива звезда!
Що се отнася до мен, едва ли мога да добавя нещо към току-що казаното, освен че имам далеч по-основателни причини да си пожелая да не напускам тази земя, преди да съм постигнал и аз целта, която виждам пред себе си чак сега, в доста напреднала вече възраст.
Не мога обаче да повярвам, че Провидението ми я показва днес като достижима, ако не ми е отредило да се устремя нагоре към нея. —
Ако бях чул по-рано за тези неща така, както това се случи по време на сегашното ни пътуване, — кой знае дали щях да бъда достатъчно зрял, да последвам призива!?
*
Трябва да си призная, че на младини се чувствувах много уютно с един скалъпен от самия мен светоглед, чийто фон обаче си оставаше включен в ширококообхватната сфера на църковната есхатология: доктрината за „крайните неща“. Още от ранната си младост възприех с голяма вяра това учение, което ми се разкри в „Упражненията“ на Свети Игнатий де Лойола и ми направи изключително дълбоко впечатление. Почти всяка година практикувах тези упражнения под ръководството на неговите духовни синове като ревностен привърженик на вярата, в която бях възпитан.
Далеч съм от мисълта да съжалявам днес за полученото възпитание и може би чак сега си давам сметка колко благотворно влияние е упражнило то в живота ми въпреки погрешните си предпоставки. Благодарение на него се научих на методичност на мисълта и обуздаване на чувствата, изиграли голяма роля за такава закалка на волята ми, каквато бих пожелал на мнозина, познаващи само сенчестата страна от делото на тези ревностни радетели на Римската църква. —
И независимо че по-късно се научих да виждам много неща в по-различна светлина от онази, в която ми бяха показвани навремето, аз успях все пак да запазя една строга дисциплина на духа. Благодарение на нея не само бях предпазен от религиозни екзалтации, но и много бързо успявах да прозра погрешните силогизми на безсъдържателната спекулация, колкото и да се опитваха те да ме съблазнят със своята мнима „неопровержимост“.
Но в дълбочината на душата ми цареше всъщност униние...
Бях изправен през едно голямо “ignorabimus”, примирявах се, че за много неща никога не ще научим каквото и да било и смятах, че е най-добре, както е казал поетът, „спокойно да почитаме неизповедимото“...