Валентина Чебени — Тайната рецепта на любовта
На жените и тяхната невероятна сила
Пролог
Лятото на 1940 г.
Шумолене на листа някъде в далечината, във вятъра — обещанието за наближаващо вече лято.
— Жозефин, погледни, тази вечер облаците са червени и големи като нарове.
Две светли очи проследиха тънкия показалец, сочещ нависоко, към светлина, която възпламеняваше небето в яркочервено.
— Вярно. Наистина приличат на нарове.
— Или на зрели праскови, като онези сочните, които тази вечер сложих да киснат във вино, докато помагах на сестра Ан. Истинска наслада, трябва да ги опиташ — каза момиченцето, цъкайки с език.
— Разбира се — отговори приятелката й с приглушен глас.
След което настъпи тишина, нарушавана единствено от песента на щурците, които предвещаваха задушна нощ. Някакво радио, далече в рибарското селище, свиреше старинна песен за измамена любов; гласът на жената достигаше като кадифе до ушите на двете млади момичета, излегнали се на терасата на манастира, бленуващи ново лято.
— Жозефин?
— Да?
Еда се обърна на една страна и се подпря на лакът, за да пази равновесие. На лицето й беше изписано сериозното изражение на човек, който се кани да изрече важни думи.
— Според теб възможно ли е да обичаш някого като сестра, дори и да не е твоя истинска сестра? Искам да кажа, дори и да нямате едни и същи родители?
Приятелката й се изправи, за да седне, и обгърна с ръце болящите я колена. Вечерните измъквания с Еда им бяха коствали назидателно наказание и затваряне в килиите за цял ден. Разделени и без храна.
И въпреки това пак би го направила. Откакто Еда беше пристигнала в манастира, не се чувстваше вече сама.
Намота ръкава на памучната си рокля и й показа полумесеца върху светлата кожа на китката си.
— Разбира се, че е възможно. Ние двете си обещахме, помниш ли?
Еда кимна и откри и тя малката си рана, показвайки я като трофей.
— Приятелки завинаги — каза тихо, сякаш беше някаква магическа формула.
— Сестри завинаги — поправи я Жозефин, докосвайки я нежно, докато вечерта в рибарското селище се обливаше в светлини.
Винени праскови
6 жълти праскови,
по възможност от сорта „Прекока“
3 лъжици захар
10 листа пиемонтска мента
бяло сухо вино
Обелете и нарежете прасковите на малки кубчета. Изсипете ги в купа, добавете захарта, разбъркайте и ги залейте с бялото вино, докато не ги покрие напълно, накрая добавете ментата. Оставете ги да престоят на прохладно място поне един час. Сервирайте в купички със сладолед с вкус на забайоне или с бита сметана.
1
Елетра стоеше със скръстени ръце пред затворената врата, докато табелата „ПЕКАРНА НА МЕЧТИТЕ“ се поклащаше пред очите й. Едната панта се беше разкачила, но да се опита да я поправи, вече беше безсмислено.
Събра смелост и влезе за последен път. Беше от онези сутрини, които непременно трябваше да забрави. Би дала какво ли не само и само да я заличи от календара, но нямаше начин. Слънцето беше изгряло както обикновено. Донасяйки със себе си обичайния багаж със спомени.
— Кухнята никога не е била за мен и ти го знаеше — каза, обръщайки се към снимката на майка си Еда, която се открояваше на вече голите стени на магазина.
Снимката на онази тайнствена жена, която наричаше с кръщелното й име, а вече не „мама“, от деня, в който беше изпаднала в кома, сякаш за да подчертае отчуждението, което съдбата беше предопределила за тях. Снимката, на която Еда приличаше на нея, с мургавата й кожа и дългата тъмна коса. Единствено зелените очи на Елетра бяха наследство, което тя не знаеше откъде произлиза.
— Ако бях поне наполовина добра колкото теб в печенето на сладкиши и хляб, сега нямаше да съм в това положение. Хората щяха да се редят на опашка да купуват моите изделия точно както правеха, когато в кухнята беше ти, но никога не пожела да се примириш с факта, че аз не бях като теб, че изобщо не исках да стоя затворена между четирите стени на фурната. Ти настоя да последвам твоите стъпки, макар да знаеше много добре, че мечтаех за друго, че исках да отида в Ню Йорк за проклетата магистратура по журналистика, от която трябваше да се откажа, понеже нямаше достатъчно пари, когато не спечелих стипендията. Но ти — не — каза, поклащайки глава, търкайки очите си, навлажнени със сълзи от толкова неща, за които съжаляваше. — Ти беше абсурдно убедена, че трябва да ми предадеш таланта си, и че ако се науча да готвя, ще мога да лекувам хората, както правеше ти. В продължение на години ми повтаряше, че хлябът е магия, че дори и най-обикновената бисквита може да излекува разбито сърце. Опитах се да ти обясня, че аз нямам твоя дар. Но напразно. И ето ме сега тук. Пекарната фалира и аз съм сама, защото винаги съм имала единствено теб. Никога не си ми говорила за баща ми, казваше, че за теб е приключена история. Че миналото е минало и че всичко онова, което се е случило в живота ти преди раждането ми, както и детството ти, са спомени, които принадлежат единствено на теб.