— Леа Курò, приятно ми е. — Жената я изпревари и се представи с протегната към нея ръка, разпръсвайки всякакво съмнение.
Елетра я пое сърдечно.
— Елетра Кавани — отвърна, докато в мислите й изплуваше пронизителния глас на жената, която беше срещнала в селото, и изражението й на отвращение, когато беше споменала Леа и манастира. Стисна силно ръката на Леа и се захвана да я разучава. В очите й с остра форма и устните като сърце имаше нещо загадъчно. Точно в момента, в който погледите им се бяха засекли, беше доловила нещо съмнително у нея, но тази мисъл се беше изпарила още преди да се превърне в думи.
Някакъв шум — кристалният звук на пръснал се на парчета предмет, привлече погледа й към прозорците на горните етажи. Там имаше някого. Елетра видя ясно едно перде да се дърпа веднага щом повдигна глава и отпечатък на ръка на стъклото. Обърна се да поиска обяснение от Леа, но жената беше изчезнала зад колоните, които обграждаха манастира. В далечината чу ехото от стъпките й да се смесва с непознати звуци. Елетра загърби със свиване на рамене неспокойствието си, готова да поднесе своя дар на Светицата. Дръпна решително ципа на чантата и манастирският двор мигновено се изпълни с ароматите от кухнята на Еда.
— Еда!
Елетра се обърна незабавно.
Беше го чула ясно, някакъв глас беше изрекъл името на майка й. Коленичила пред статуята, повдигна отново поглед. Всички прозорци бяха затворени, провери ги един по един. „Може и да съм изтощена, но не съм луда, по дяволите“, каза си, претърсвайки всеки милиметър от фасадата — напразно. Всичко изглеждаше наред, непроменено, позволявайки да се прокрадне пълзящото съмнение, че си е въобразила всичко. Избърса челото си и разтърка очи. „Дали не е само внушение?“ — се запита, загледана в увитите в белия лен питки, докато юмруците й се свиваха до бедрата, а умът й се връщаше към думите на Ева, към нейните предупреждения за това пътуване. Никога нямаше да разбере истината, ако не предприемеше нещо. Пое дълбоко въздух, с очи към небето, там, където търсеше майка си. „Е, добре, ще направя както искате вие. Както искаш ти, отново“ — поправи се.
Остави питките в краката на Светицата и сведе глава, в гърдите й — молитвата за нова надежда. Съсредоточи се в образа на Еда, в неизбледнялата й усмивка. Коленичи на ощърбения мрамор и както й беше подсказала Ева, помоли Светицата Еда да се събуди от комата и се опита да попие тишината, която се спускаше постепенно в нея. Пред тази статуя, в един стар, забравен манастир на късче изтръгнато от морето земя, за първи път се чувстваше много по-близо до Еда, отколкото когато й държеше ръката през последната година.
„От острова ще да е, от манастира“ — самооправда се тя, но когато, докато се изправяше, почувства отново пепелносините очи на Леа да се спират на гърба й, си даде сметка, че не се касае само за внушение.
— Ти чу ли го, преди малко?
Леа отмести кичур коса от лицето си.
— Какво да съм чула?
Елетра вдигна глава, посочи с показалец към затворените прозорци, които гледаха към двора. „Дали е време да й кажа? Ще ме вземе за луда“ — си помисли. Стисна още по-силно дръжките на чантата, че чак пръстите й побеляха, и се усмихна бегло и напрегнато.
— Стори ми се, че чух някакъв глас…
— Магията на манастира — отвърна Леа, без да се смути. — Тук сякаш времето е спряло, сякаш можеш да седнеш на ръба на кладенеца, да гледаш водата и да се събудиш десет години по-късно, все едно че нищо не е било. — Сви рамене, потривайки ръце. — И аз често имам това усещане, но за съжаление времето не спира никога. Препуска все по-бързо, отнасяйки със себе си и сълзите, и щастливите спомени.
Горчива нотка накара гласът й да прегракне, а от усмивката, която озаряваше лицето й, остана само мрачна следа. Елетра кимна в знак на съгласие, докато с ръка, подпряна на колоните, долавяше ясно слабото дишане на сградата. Това място беше живо, по протежението и вътре в стените й течеше някаква лимфа на стотици години, паметта, съхраняваща нещата.
— Какво те води тук? — прошепна Леа.
Елетра хвърли бърз поглед на жената и на празната чанта, потръпвайки от студ. Температурата започваше да пада, откакто беше влязла в манастира, беше загубила напълно представа за времето.
— Нещо, което дължа на майка ми — отвърна инстинктивно.
Леа се огледа любопитно.
— Силно вярваща ли е в света Елизабета?
— Да, но става дума за нещо повече от това. Имам чувството, че майка ми е свързана по някакъв начин с това място, само че, за съжаление, няма как да се уверя в това.
— Как така, майка ти има проблеми с паметта ли? — позволи си да попита Леа, снишавайки глас, съпричастна към болката, която виждаше да се изписва на лицето на Елетра.