Емпатия. Още една дума проблесна в ума на Елетра, неспособна да отклони погледа си от Леа.
Усмихна й се с признателност. Мисълта да сподели с някого беше силно изкушение и за да се реши, си повтори, че дори и нещо да се обърка, след по-малко от две седмици ще се върне вкъщи и повече няма да види тази жена.
— Майка ми е в кома от една година — промълви и това беше най-трудната част. Винаги е била. Да мисли, че жената, която й е дала живот, не е вече човекът, с когото се беше сражавала и когото беше обичала, всеки път беше още по-тежък удар, макар да се опитваше да го прикрие. — Инсулт. Не мисля, че ще се събуди, лекарите не са оптимисти.
Поклати глава, ядосана и тъжна заради истина, на която не можеше повече да се противопоставя, но в този миг ръката на Леа стисна силно нейната, карайки я да почувства утеха от нейното присъствие. Беше само една непозната и въпреки това в този момент Елетра почувства, че не би искала до нея да стои никой друг.
Усмихна й се признателно и продължи да разказва, докато усмивката на Леа не я накара да замлъкне.
— Няма нужда да търсиш другаде. Можеш да останеш тук, ако желаеш.
— Но аз…
— Стига вече да нямаш осигурен подслон, естествено.
— Не, не става дума за това — отговори Елетра, свивайки рамене. — Не искам да притеснявам никого, това е всичко.
— Няма никакъв проблем, не се притеснявай. Манастирът е моя собственост и вече не е с религиозен статут, няма монахини от години, затова, както можеш да предположиш, има повече стаи, отколкото бих могла да използвам — обясни й, посочвайки с пръст сградата, която обгръщаше двора, докато Елетра се опитваше да въведе ред в хаоса, бушуващ в ума й. Беше облекчаващо да говори, без да мисли, без да брои запетайките, но въпреки това продължаваше да се чувства в плен на съмнението, както винаги, когато е на кръстопът.
— Остани тук тази вечер — повтори й Леа. — Изтощена си, а и вече е късно да се връщаш в селото. По тъмно пътеката, която се спуска към пристанището, е опасна и много лесно можеш да се изгубиш — добави, посочвайки обагреното във виолетово небе, докато Елетра продължаваше да я гледа втренчено както нея, така и празната чанта. В действителност жената имаше право. Вероятността да се загуби в тъмното нарастваше значително. Сега се нуждаеше от душ и чисти чаршафи. Съмненията и страховете можеха да почакат.
Леа се наведе и потърси погледа й, успявайки да долови мислите й.
— Ако те притеснява цената, знай, че нямам намерение да ти искам пари, и ако се почувстваш добре сред нас, можеш да останеш колкото време искаш. В замяна на някоя домашна работа, разбира се — добави, усмихвайки се, но Елетра вече беше престанала да я слуша, останала още на първото изречение.
— Ние ли? — повтори като ехо.
— Точно така. От няколко години тук живеят други две жени — Доминик и Никол. Може да се каже, че заедно формираме малка женска общност. Ние сме едно семейство.
— Интересно — добави, изумена.
— И така, тръгваме ли? — подкани я Леа. Предложение, което Елетра не можа да откаже.
— Не знам как да ти се отблагодаря — предаде се, разтваряйки ръце. Хвана хладната ръка на Леа, следвайки всяка нейна стъпка, но по време на краткото пътешествие из манастира не можа да не забележи запуснатото състояние, в което се намираше сградата. Мраморният под беше изтъркан, дървените прозорци — изгорели от слънцето и отчасти закрити от растителността, която беше превзела фасадата, а по стените на стаите имаше зеленикави следи от непрестанна влага, която ронеше мазилката на парченца, насъбрани на купчинки из залите.
Освен това миризмата на мухъл сякаш съпътстваше всяка тяхна стъпка, но Леа, изглежда, не обръщаше внимание. Продължаваше да върви бързо по коридорите, отваряйки врати и сменяйки посоката толкова бързо, че Елетра загуби ориентация. Прекосиха едно неизползвано крило и отминаха една малка затворена капела, според думите на Леа вече с нерелигиозен характер, но въпреки това все още считана за отправна точка от възрастните жени в селото, търсещи утеха. Преди да поемат по едно стълбище, което водеше на горния етаж, жената й обясни, че там се намирали бившите спални помещения на монахините. Гледката на голите стени и рамките на вратите от орехово дърво секна дъха й. Тя не беше свикнала на такава строгост и се страхуваше, че ще се чувства като в затвор между тези стени.
Леа спря пред затворената врата на килията, която поддаде под натиска на ръката й.
— Стигнахме — й каза, подпирайки се на едното крило на вратата, за да го задържи отворено. — Винаги държа готова стая в случай на нужда, но по-късно ще ти дам чисти чаршафи и две завивки за през нощта, ако ти стане студено. Както виждаш, не е гранд хотел, но е прилично — обясни, докато Елетра надничаше, за да разгледа вътрешността. Имаше маса и стол, малък гардероб и легло под гледащия към морето прозорец, с голямо дървено разпятие над него, пазещо съня. Обстановката беше бедна, но изглеждаше чисто и доста удобно.