За да ги направи, Еда работеше цели нощи с големите диоптри на очилата, добре закрепени на носа, и четката, стисната между палеца и показалеца, но когато Елетра настояваше да остане да й прави компания, майка й й казваше с обичайния си тон, наполовина нежен и наполовина властен, да си ляга, защото на следващия ден трябва да ходи на училище.
— Не искаш ли да ти пусна радиото? — предлагаше й тя, решена да открадне още миг заедно с майка си, но всеки път Еда й даваше отрицателен знак.
— Така ми е добре, не се страхувам да остана сама със себе си — й отвръщаше с нежна усмивка.
Елетра не разбираше какво иска да каже, просто удовлетворяваше желанието й. Тогава тя нямаше как да знае, но никога нямаше да забрави образа на Еда, наведена над една бучка марципан, с изцапаната си с различни цветове престилка и с поглед, който милваше малкото й творение, готова за поредната безсънна нощ. Още една нощ на мисли, задържани между дълга и прозявките, в борба с все по-тъмни часове.
Прогони една тръпка, която се покатери по гръбначния й стълб.
Набързо замеси продуктите, поръси работната дъска със захар и сложи отгоре сместа, която покри с кърпа. Усещането, което все още пробягваше по тялото й, я беше лишило от желание да работи в кухнята сама. Мисълта за Жозефин, за отчаянието на Леа беше предизвикала у нея спешната нужда да отиде при Сабин и да се обади на Естер. Искаше да чуе от живия глас на приятелката си, че майка й е добре.
Че всичко ще е наред.
Когато стигна в бара, Елетра набра номера и зачака търпеливо връзката. Глух шум, след това още един, в ума си преговаряше разговора, който си беше подготвила.
— Ало?
— Ей, какво става?
— Здравей, чуждестраннице! — изчурулика Естер в слушалката. Достатъчни й бяха две секунди да абсорбира изненадата, после започна сбития отчет на местните климатични условия и сантименталния си живот.
Едва след около половин час от непрекъснати думи, след като изсипа върху плещите на Елетра водопад от жизненост, дойде истината, макар и на малки глътки. След известно мълчание Естер й съобщи, че Еда е в стабилно състояние, но че от известно време има проблеми с кръвното налягане.
— Нищо тревожно — уточни, чувайки как дъхът на Елетра препуска в слушалката. — Лекарят й предписа нови лекарства. В четвъртък ще й направят изследвания, за да разберат дали терапията действа.
Тишина. На фона на изкуственото грачене на телефонните кабели и поредица от задържани въздишки.
— В тази връзка ти кога смяташ да се прибереш?
Отново мълчание, прекъсвано от далечния смях на Сара.
— Днес минах през вас да взема пощата и… боже мой, не зная как да ти го кажа, но вече на два пъти намирам писма от банката.
Елетра се отърси. Думата „банка“ все още звучеше ужасно, както при заминаването й.
— Отвори ги, нямам тайни от теб.
— Зная, но това са деликатни въпроси, бих предпочела да ги прочетеш лично.
— Вземи едното и ми кажи какво пише — й нареди. Гласът й беше далечен, тонът сдържан пред суровата сянка на нетърпението. Елетра преглътна. Опитваше се да се задържи на повърхността, но всеки път когато надигнеше глава, нещо я натискаше към дъното, където не желаеше повече да се връща. Напук на изминалите месеци, „Пекарната на мечтите“ продължаваше да поглъща надежди и пари. Голяма част от разходите, информира я Естер, бяха вноските по заема, които изтичаха безмилостно, но не само все по-оскъдните цифри в банковата сметка я притесняваха.
Затова пред тази мрачна панорама Елетра виждаше бъдещето си все по-тъмно.
— Ей, там ли си още?
— Да, да, тук съм, Естер — отговори механично, дезориентирана от лабиринта от цифри и лихви.
— В такъв случай какво възнамеряваш да правиш? Ще се върнеш ли, или ще останеш? — настоя Естер със сериозния си глас за важните случаи.
Между двете настъпи остра тишина, думите останаха висящи по линията. Все още не беше настъпил моментът да й разкаже всичко, не по телефона.
Елетра се огледа наоколо. В кафенето беше само Сабин, която метеше пода, както всеки следобед, докато навън вятърът застилаше уличките с пясък.
— Ще остана. Предпочитам да остана още малко тук.
Естер изпелтечи половин неразбираемо изречение.
— Сигурна ли си?
Елетра се усмихна. Рано или късно трябваше сериозно да се замисли за дата за връщане, знаеше го. За да живее, трябваше да си намери работа в сферата на сладкарството или може би да вземе отново в ръка лист хартия и химикалка и да се захване както някога, когато работеше във вестника.