Фантазира върху възможността да заключи на една страница всичко онова, което й се беше случило, да разкаже за Еда и за живота й, но това беше една далечна мечта, далече от нейното настояще, от мириса на чесън и море, който кипеше в съседната къща и я пробождаше в стомаха.
Нейното „тук и сега“ беше в това пусто заведение, във връзката, изградила се през това лято между нея и една сурова и силна земя, подобно на майка й, връзка между нея и този непокорен вятър, който беше изпълнил с море дробовете първо на Еда, а после и нейните. Нейният живот бяха манастирът, хлябът и подправките за сладкишите й, старата фурна, която трябваше да се отвори отново и която щеше да върне на острова частица от историята му, заличавайки по този начин оскърблението, нанесено от огъня.
Поне за момента толкова, колкото да поеме въздух още веднъж, колкото да преоткрие живота си. Колкото да спаси един период от живота си заедно с жените, които живееха в сградата, на всяка цена. Най-вече сега, когато в манастира цареше мрачна атмосфера, на която само тя и Изабел отказваха да се предадат.
Именно Изабел на следващия ден, по време на обяда, реши да отвори капака на мълчанието.
— Слушайте — започна, потропвайки по ръба на чинията с лъжицата, — разбирам, че периодът не е от щастливите, но имам новина за вас — на календара не му пука изобщо за нещастията. До откриването на фурната на острова остава по-малко от седмица и освен ако нямате намерение да вдигнете лагера и да отстъпите пред Винсен, ще трябва да разкарате навъсените си физиономии и да запретнете ръкави. Имаме да спасяваме манастир, нали така? — пришпори ги, с подпрeни на масата ръце и решителен тон като на генерал, готов за битка.
Беше дръзко, но поне беше успяла да спечели малко внимание. В действителност всички очи бяха вперени в нея.
— Елетра не може да върши всичко сама, а има куп изостанала работа за свършване. Трябва да се почистят капелата и дворът, да се пакетира каквото има готово и да се пооправи клетата статуя. Не можем да си позволим лукса да се вайкаме, иначе ще е равносилно да връчим ключовете на Винсен. И освен това — добави, — не мисля, че Жозефин би искала да я изгонят от тук. Не е бранила с нокти това място в продължение на години, за да провалим всичко, затова мисля, че вместо по цял ден да стоим и да се отчайваме, трябва да се захванем за работа също и най-вече и заради нея. Жозефин не заслужава да загуби дома си, не по този начин. — Размени бърз поглед с Елетра, седнала на другия край на масата, която й се усмихна признателно. Изабел беше рязка, но имаше ефект — родена лидерка.
— Изабел има право — съгласи се Елетра, обръщайки се към сестра си, с протегната ръка, в търсене на нейната. — Трябва да защитим манастира, Леа. Това място е твоят дом, домът на майка ти и на всички нас. Не можем да позволим на Винсен и авера му да ни го отнемат, наш дълг е да го защитим — потвърди, стискайки силно ръката на сестра си, готова да се бори.
И подобно на нея и всички останали.
След тирадата на Изабел действително манастирът сякаш беше връхлетян от някаква нова енергия.
Изведнъж коридорите отново се оживиха с непрестанно трескаво сновене, а фурните изпълваха двора с аромат и минали истории.
Никол и Адриан се посветиха изцяло на възстановяването на статуята на Светицата, а Доминик, освен че се разкъсваше между грижите по градината и по пчелите в земите, които гледаха към морето, въоръжена с кофи и мокри парцали, чистеше капелата.
А Леа предложи да инвентаризира стоката, която щяха да изложат за продажба. Нямаше сили да работи наравно с другите и да говори за това и онова, още не. Време за себе си, за болката си. Не искаше друго.
Елетра засече погледа на сестра си при стълбището — Леа с тетрадка под ръка, а тя с кошница плодове до гърдите си, — но не продума, ограничавайки се да се втренчи в изтощеното й лице. Имаше да й казва много неща, но когато я чу да се задъхва, сякаш да диша е най-неблагодарната задача на света, думите замряха в гърлото й. Продължи нататък, умът й подскачаше между бледото лице на сестра й и носталгията по майка й.
Погледна навън през прозореца, към синевата, която се люлееше в бялата рамка. Беше величествена, но в силата, с която си играеше с лодките навътре в морето, повдигайки ги и спускайки ги в следващия миг, имаше нещо зловещо. И божествено. Морето, с вълните, които се преследваха, изпускайки бяла пяна, беше диво зрелище, което я остави без дъх.