Помоли се да има силата на същите тези вълни да бъде способна да се справи с мъжа, който си въобразяваше, че ги доминира.
Пое дълбоко въздух, със затворени очи, докато едни приятелски пръсти докосваха кожата й, спускайки се меко по ръцете й.
— Е, ще се залавяме ли за работа?
Елетра се усмихна. Остави кошницата на масата и завърза шала на слабите рамене на Изабел, която я гледаше втренчено, борбена както винаги. Стисна силно между ръцете си черния шал, който миришеше на пепел и нацепени дърва, и остави вълната да се плъзне между пръстите й.
— Разбира се, че ще се захвана за работа, друго не чакам.
28
След трескави дни настъпи страшният 17 ноември.
Денят на Светицата, на откриването на фурната, на всичко или нищо.
Зората изненада Елетра със скръстени на масата ръце да крепи все по-натежаващата си глава, като сърцето й, което не желаеше и да чуе да престане да мисли за Адриан. Беше направила опит, изтощавайки се с работа, и въпреки това върху кожата й оставаше горещият отпечатък на устните му въпреки многото прозявки и умората.
Само Изабел в онази нощ беше предложила да й помогне да опакова бисквитите и да извади от фурната десетките тави с хрупкав хляб с подправки, но когато приятелката й отново беше подхванала темата за Адриан, който се качваше и слизаше от стълбата, въоръжен с кофа и четка, се беше разкаяла, че е приела помощта й.
От деня, в който игуменката беше изпаднала в кома, не беше имала вече възможност да остане с него повече от няколко секунди, погълната от подготовката на откриването, но чувстваше някаква тръпка да препуска по краката й при мисълта за онова, което щеше да се случи в края на деня, когато напрежението щеше да спадне.
В цялата тази бъркотия в действителност все още не беше помислила за след това. Трябваше да се прибере вкъщи или да остане на острова и да се заблуждава, че разполага с колкото време иска, за да вземе решение относно живота си? А Адриан, той каква роля щеше да има? Имаше ли бъдеще някъде за тях двамата?
Беше на кръстопът. Да замесва тесто при това положение беше единственото нещо, което можеше да я успокои, затова, подтикната от нуждата да работи, беше отворила прозореца и беше оставила соления въздух да я щипе по бузите, докато подреждаше всички необходими продукти на масата.
За празника беше решила да приготви анасоновия хляб в изобилие. Дължеше го на Еда и на всичко онова, което беше открила в манастира. Да вади от фурната хляба, който я беше изпратил по следите на това магическо и тайнствено място, беше един вид израз на почит към майка й и даровете от миналото, към сестрата, която беше открила, че има, и към любовта, от която се чувстваше обградена сред тези стени.
Беше вярно, осезаемо. Ако само подпреше длан на стената, усещаше топлината й.
Любов, която Елетра се беше опитала да потопи във всяка троха тесто, във всяко движение в горещата смес, ухаеща на алкохол и подправки. Беше работила през цялата нощ, а после беше чакала самуните хляб да втасат, седнала на един стол, с ръце около колената и с поглед, отправен към звездното небе, и когато след дълги часове, наситени с мисли и надежди, ги беше извадила от фурната, магията на малките зелени семенца отново се беше случила.
Беше като експлозия от аромат, която си беше проправила път сред пламъците и се беше измъкнала навън от кухнята, плъзвайки се по пода и достигайки до прозореца, и оттам беше очертала въображаема пътека, която свързваше манастира със селото. Дълго въже между кухнята и шепа души, ядосани, наранени и обезобразени в най-съкровеното си от морето, но не неблагодарни.
Сладкият и меланхоличен аромат на хляба беше яхал вятъра, стигайки до сърцето на селото за миг, и след като превали камбанарията, беше бил камбаната на спомените за много души, които отмаряха зад тъмни завеси. При всеки звън къщите се бяха осветили една след друга, подобно на огромно „презепе“, от централните улици към забравените заливи, дори чак до свещеника и органите на реда. Навсякъде искри светлина, комети на едно минало, което подаряваше на младите с побеляла брада жизнеността на едно преоткрито безгрижие и обещанието за дни, които предстоеше да настъпят.
Целият остров и всички негови жители в онази нощ се бяха слели в едно-единствено дихание и едно-единствено биене на сърцето.
Времето беше сразено, победено. Стрелките се бяха заковали на полунощ, докато миналото обикаляше наоколо по пустите улици, подсвирквайки си весело, милвайки уличните котки, които спяха, свити на кравай пред затворените входни врати, и пръскайки шепи спомени и летни аромати, сякаш бяха гирлянди от карнавала на живота.