— Вълшебна нощ — беше прошепнала. Животът, в който Еда беше просто майката, която обичаше и която никога както през онази нощ не желаеше и не чувстваше така близка до себе си. Тя беше там, в нейната кухня, с магията на своите тайни съставки и на всичко онова, което никога не си бяха казали, но което най-сетне бяха намерили смелост да споделят, говорейки помежду си чрез кремове и теста.
Това беше силата на нейното семейство, на Елетра вече й беше съвсем ясно. Цялата беше потопена в брашно и захар, ръцете й бяха способни да четат в душите на хората.
Защото нищо не превъзхожда магията на шоколадовите бисквити.
— Обичам те, мамо — беше промърморила, пращайки целувка към звездите, там, където знаеше, че ще я открие.
— Елетра?
Тя повдигна глава, докато магията на нощта се разпръсваше бавно в очите й. Обърна се леко да провери откъде идва този глас, въпреки че не можеше да се сбърка. Всичко около нея, и свежата прегръдка на хляба, я поздравяваше от масата.
Адриан трябва да го беше глазирал, докато тя е спяла. Ароматът му имаше някаква различна нотка, на дърво и мъжественост. Мирисът на Адриан, на онези очи, които я гледаха с възхищение напук на останалата част от напрегнатото, все още наранено лице.
„Да не съм объркала всичко?“ — се запита в краткия интервал на мълчанието им, но той не й даде възможност да прочете отговора. Очите й гледаха другаде, към морето отвъд затворения прозорец.
— Ти ли си го затворил? — попита го тя, посочвайки му прозореца.
— Беше твърде студено, не исках да настинеш — отговори той, но произнесе тези думи по начин, който я прониза. Нежен, загрижен, какъвто тя му беше забранила да бъде. — А ако имаш предвид хляба, декорирах го както щеше ти да направиш. Надявам се да не съм оплескал всичко, но не исках да те будя.
— Благодаря — отвърна тя все още развълнувана, изненадана от димящата чаша с тъмни и кремообразни оттенъци, която той поднесе под носа й. Кафе.
— Помислих си, че имаш нужда от нещо силно.
Елетра изпълни ноздрите си с този силен аромат, който й напомняше черния шоколад, способен да я събуди само със силата на уханието си.
— Ако вкъщи можех да се събуждам така всяка сутрин, бих хванала самолета още тази вечер — каза, опитвайки се да смекчи със смях тъмната сянка на кошмара си. Беше го казала просто така, но физиономията на Адриан я убеди, че щеше да е по-добре, ако си беше замълчала. Беше любезно от негова страна, задето се е обезпокоил за нея, а тя мислеше да си тръгне.
— Адриан — прошепна, решена да пристъпи към изяснение, но когато погледът й се спря на лицето му, той вече беше далеч, потънал в някаква стара кожена чанта, която носеше през рамо, от която извади около десетина измачкани листове хартия. — Какво е това? — попита, проточвайки врат, за да погледне съдържанието им, но напразно. Големите ръце на Адриан скриваха всичко.
— Доказателствата, които търсехме за… перфектно, и ти си тук. — Адриан поздрави Леа, появила се на вратата, бледа и отслабнала. Отмести един стол, за да я настани да седне и разпръсна листовете по масата, премествайки празната чаша на Елетра. Отмести я все едно нямаше повече място за любезности, жест, подчертан от погледа му, който беше станал уклончив, но Елетра предпочете да се съсредоточи върху листовете, които той показваше, и да отложи темата за по-късно. Веднъж да свършеше този ден, щяха да имат колкото време искат да се изясняват.
— И така, какво съм пропуснала? — попита Леа, втренчена в белия килим, разстлан на масата. Потърка очи и взе един лист, опитвайки се напразно да го разкодира. Прочете няколко изпълнени с цифри реда и го върна на Адриан. — Обясни ми какво е това, моля те. Толкова съм уморена, че е цяло чудо, че не заспивам веднага.
— Става дума за документите, които са ни нужни, за да изобличим Винсен и да провалим плана му — отвърна Адриан напълно спокойно, събуждайки интереса на двете, изведнъж станали много внимателни. — Спомняте ли си възванията на кмета?
— Как може човек да ги забрави — изпуфтя Елетра, скръствайки ръце.
— Разбира се — кимна Леа.
Часовникът отбеляза още един час. Дори островът сякаш притаяваше дъх заедно с двете сестри.
Адриан подпря и двете си ръце на масата.
— Открих нещо важно. Баща ми не е имал никакво намерение да предоставя търга за построяването на хотела на местни фирми, давайки работа на жителите на острова, и е бил в споразумение с Льору да си поделят тортата от държавното финансиране за съживяване на територията и развитие на работните места в засегнатите райони веднага щом приятелите на баща ми в министерството ги предоставят. Естествено, срещу рушвет.