— О, Боже мой — прошепна Елетра.
В кухнята се спусна дебел воал от мълчание, сякаш думите имаха нужда да се уталожат, да бъдат абсорбирани от стените и изплюти обратно в един свят, лишен вече от съвест.
Леа остана седнала няколко минути, подпирайки с нажежената длан челото си, преди да се оттегли, отвратена, докато Адриан продължаваше да изучава документите в търсене на нови елементи, а Елетра съзерцаваше короните от „пандолче“ със стафиди, които втасваха до фурната. Всичко изглеждаше така сложно, но в крайна сметка беше банално просто, подобно на съставките на короните. Алчността беше сърцевината на проекта на Винсен и Бернар, също както брашното на нейните сладкиши.
Единственият въпрос при това положение беше какво ще остане от нея след като битката приключи.
Погледът й се плъзна по ядосания профил на Адриан. Беше сама, в компанията единствено на гласа, който крещеше, че не желае повече да е така.
Понечи да сложи последния хляб в коша, но някаква мисъл я възпря. Обърна се, в кухнята бяха останали само те двамата. Леа се беше върнала при майка си, всичко беше прекалено много за нея. Не успяваше да мисли как да действа. Погледът на Елетра отново се спря на хляба и пак на Адриан, после полетя към все още тъмното зад стените небе, навсякъде около нея и онази прегръдка, която ухаеше на кожата на Еда.
— Надявам се, че все още ти харесват — каза, предлагайки му едно сладко хлебче, което държеше в дланта си. — Винаги имам нужда от мнението на експерт.
Той я погледна слисан, с рамене назад и наклонена глава. Не очакваше подобен ход, вече беше свикнал на променливите настроения на Елетра и не си правеше илюзии относно интимния момент помежду им в дома му, но го прие. Докосна леко пръстите й, мургавата й кожа, която толкова пъти го беше наранявала и която сега му предлагаше сладкиш, и отхапа първата хапка.
Да го гледа как изяжда лакомо приготвената от нея храна, залък след залък, изписа на устните й неочаквана усмивка. Мисълта да храни някого я караше да се чувства в мир. Не ставаше дума просто да засити нечий глад. Това, което Елетра търсеше, беше една по-сложна магия, алхимия от съставки и аромати, които, срещайки правилния човек, се смесваха във въртележка от вкусове. Това беше за нея значението на думата „храня“. Беше като да даде частица от себе си на останалите и малко като правене на любов.
„Майка ми беше права“ — помисли си Елетра, наблюдавайки щастливия поглед на Адриан.
— Божествени както винаги — заключи той, изтупвайки джинсите си от трохите.
Беше само за миг, но за тези няколко секунди Елетра се убеди, че е открила щастието в думите на Адриан. Оправи косата си и отново се усмихна, сама на себе си. Мислеше, че се е научила да се защитава, а всъщност никога не се научаваше, точно както й повтаряше майка й. Покри с кърпа сладкишите в кошницата и след това се обърна към Адриан. Манастирът преди всичко, си повтори. За останалото щеше да мисли на спокойствие.
— Всички трябва да научат що за човек е Винсен Льору, но ако посочим името му, ще излезе на бял свят и това на баща ти, и не зная дали…
— Дали какво?
Елетра повдигна поглед към тавана с преплетени пръсти. — Може да се озовеш въвлечен.
— Изключвам го. Баща ми никога не действа, използвайки собственото си име, а това на втората си съпруга. Тя е тази, която притежава капитала. Предприятието, което трябва да се споразумее с Льору, е на Елоди, баща ми е само миноритарен съдружник. А така или иначе за местните хора аз съм просто Адриан.
— А ако връзката помежду ви излезе така или иначе наяве?
Той сви рамене.
— Мога да кажа, че е съвпадение на имена или да призная, че да, този червей е баща ми, но дали аз се чувствам наранен от тази работа, или не, не вълнува никого. Това, което е от значение, е Винсен и Бернар да ви оставят на мира и ако това е единственият начин да го разберат, добре. Не ние започнахме войната.
Беше просто, елементарно въпреки сложността. Докато го слушаше, на Елетра й се искаше да добави, че нея я интересува дали той ще се почувства наранен, или не, но си замълча.
— Добре, но как ще процедираме? — поде наново, докато Адриан се разхождаше напред-назад пред масата, с ръце в джобовете, с неясно изражение в очите.
— Нямам представа, но не можем да размятаме тези документи под носа на хората, без да имаме план.
— Защо не?
— Защото няма да има същия емоционален ефект, а на нас ни е нужно тъкмо това. Залагаме всичко на тези документи, не трябва да неглижираме и най-малкия детайл.