Елетра се сгромоляса на стола, главата й кипеше. Адриан беше прав.
— Мога ли да те попитам как си се сдобил с тези документи?
— Защо?
— Защото нищо не ми хрумва за този изненадващ „обрат“ и предпочитам да се съсредоточа върху нещо друго, отколкото да се въртя напразно около все една и съща мисъл.
Адриан поклати глава, развеселен, и се опря на масата.
— Да речем, че за да се сдобия с тях, трябваше да се помъча малко, но си заслужаваше.
Елетра навъси вежди, на лицето й се изписа голяма въпросителна.
— Отидох да навестя баща ми в хотела, но преди това се уверих, че той е излязъл.
— Откраднал си ги?
— Вече платих дълга си към правосъдието, повярвай ми — каза, скръствайки ръце. — Замалко да си счупя крака.
— Значи не си паднал от стълбата, както ми разказа Изабел!
— Не — усмихна се той, поклащайки глава, — макар че за момент се уплаших, че мога да си счупя врата, докато падах от балкона, но може би трябва да благодаря на нея, че съм цял — добави, като посочи статуята на двора. — Вероятно Светицата ме е предпазила. В крайна сметка направих всичко това в името на една добра кауза, нали?
Елетра се остави погледът на Адриан, който препускаше из двора, докосван от слънчевата светлина, да я повлече. Светицата, причината, поради която беше предприела това пътуване месеци по-рано, притежаваше непознати за скептиците сили.
— Да, може би точно така е станало — прошепна, присвивайки очи върху лицето на статуята, върху онези разперени ръце, между които би искала да се приюти.
29
Леа отвори прясно боядисаната порта на манастира. Адриан не беше имал възможност да я намаже против ръжда по-рано, така че трябваше да прикрие драскотините с малко лак. Въздухът тъкмо беше леко затоплен от слабото слънце, а вятърът — бриз — се спускаше като милувка по дрехите, между рибарските лодки, закотвени на кея, и спомените на островитяните.
Потисна една прозявка, напрягайки се да възвърне способността си да се концентрира, която усещаше как се разрежда между миглите й. Леа не се беше спряла за миг от сутринта и след дълги часове глад стомахът й беше започнал да протестира.
Но да яде беше последната й мисъл, защото този път беше заложено всичко. Не беше останал никакъв шанс за спасение при евентуален провал. Ако откриването на фурната не дадеше очакваните резултати за по-малко от седмица, трябваше да напусне манастира и всичко онова, което беше имало значение за майка й, изложена на злите селски езици, които нямаше да й спестят приказките и ехидните коментари.
Самата мисъл да види как я осмиват и обиждат все пак беше достатъчна да й вдъхне нужната решителност да преодолее препятствието. От друга страна, Елетра, сестра й, се беше постарала колкото нея да спаси манастира, също както и всички други.
Те, отритнатите жени на острова, представляваха манастира.
С тази нова мисъл се отправи по пътя, който тръгваше от сградата, украсен за случая с цветя и лимонови дървета, които ограждаха пътеката. Никол й беше предала, че сутринта бил минал дори свещеникът, за да благослови манастира и да провери състоянието, в което се намира Светицата.
— Човек никога не може да знае, щом Винсен е наоколо — беше измърморил с половин усмивка пред обърканото изражение на Никол, но си беше отишъл бързо, отказвайки дори чашата вино, което обикновено му предлагаха, и оповестявайки, че ще се върне следобед, за да положи в нозете на Светицата рибарска мрежа, както повеляваше традицията, и да се помоли заедно с останалите, които щяха да вземат участие в церемонията в чест на покровителката. — С надеждата, че ще участват много хора — беше добавил притеснен и в действителност няколко минути след посочения като начало час на празника площадката пред манастира беше пуста.
Сърцето на Леа започна да препуска бясно. Беше похарчила всичките си спестявания, последните си усилия в това последно начинание. Погледна назад, към прашния път, който беше останал зад гърба й, към морето, което беше отнело толкова много на острова в миналото и което беше довело на тези брегове баща й и много години по-късно и Елетра, сестра й, най-големия подарък.
Погледнат оттам, си помисли, манастирът сякаш не беше претърпял поражения, които все още заплашваха конструкцията. Адриан и останалите бяха успели да прикрият добре почернелите стени и мазилката, която още трябваше да се поправи, и от мястото, където се намираше, дори Светицата изглеждаше във форма, готова да дари с усмивка вярващите. Но манастирът беше ранен, не можеше да го отрече. Цепнатината по протежението на фасадата и черният прах, който три седмици по-късно все още покриваше подовете, бяха доказателството, но сърцето му, онази топлина, която се долавяше покрай стените, дъхът, който нощем люлееше сънищата на всички онези, които спяха под покрива му, бяха непокътнати.