С дълбока въздишка повдигна поглед до втория етаж, към редицата от затворени прозорци, измежду които разпозна онзи, зад който спеше майка й. Ако само игуменката, която беше обичала толкова дълбоко това място, беше в съзнание, Леа беше сигурна, щеше да бъде ентусиазирана от начина, по който дъщеря й се бори за свободата им.
Ако само не беше така далечна, в плен на белия сън, от който не успяваше да я събуди.
„Щеше ли да се гордееш с мен, мамо?“ — си помисли, обръщайки гръб на морето, докато с лице към манастира погледът й се изпълваше с ново обещание.
Малко по-късно една малка тълпа се събра пред портата. Начело на импровизирания кортеж стоеше Изабел, облечена празнично за случая. Беше сияеща в тюркоазения си шал, войнствените й очи приличаха на два пламъка, които осветяваха лицето й. Беше горда със себе си и не правеше нищо, за да го прикрие. Зад нея стояха скупчени жените от селото, възрастните, следвани от по-младите, със забрадени глави и скръстени в молитва ръце.
Елетра, застанала до Леа, чуваше изтърканите им подметки да стъпват по пода, докато тихо шепнеха „Аве Мария“, прехвърляйки броениците си, направени от миди и морски камъчета. Всички бяха облечени в черно както винаги и насочваха смирено набръчканите си лица към манастирския двор. На тях им се падаше да поздравят първи Светицата, да целунат мраморните й крака и да положат върху тях цветя и молитви.
— Такава е традицията — беше й обяснила Леа в отговор на изуменото й изражение. — На тях се полага правото да се помолят първи в краката на Светицата.
— Защо?
— По-голямата част са вдовици, майки или сестри на някой загинал в морето и тъй като нашият остров е живял и живее все още благодарение на риболова, хората уважават болката им. Това е нещо ужасно, което засегна всички семейства, затова общността им позволява да се молят насаме преди службата. На острова болката се счита за нещо твърде лично, което да се изживява мълчаливо.
Елетра кимна, замаяна от магнетизма на тези наситени с живот погледи, и помисли за Сабин, за начина, по който беше опитала да се опълчи на традицията, и за това как беше оставена сама.
Всички в селото се бяха престорили, че не виждат синините й, болката й.
— Бих казала, че е по-скоро вкоренясала традиция — изкоментира язвително, но Леа сви рамене.
— Всички сме такива, резервирани и саможиви.
„Егоисти, бих казала“ — помисли си Елетра, но се въздържа. Предпочете да сложи настрана временното си лошо настроение, търсейки сред непознатите лица това на Сабин, но потръпна, когато видя друго лице, единственото, което предпочиташе да не вижда — Винсен и хапливата му усмивчица бяха там да надзирават провала, от който манастирът нямаше повече да се съвземе. Беше дошъл сам, дори не беше обезпокоил Силви.
„За него ще да сме наистина незначителни“ — си помисли. Опита се да устои, но скоро отмести погледа си, отегчена. Би дала какво ли не само и само да не е принудена да види отново лицето на кмета. Това, което не можеше да знае обаче, беше, че този ден съдбата беше особено чувствителна към нейния глас.
За да не бъде принудена да го вижда, Елетра се смеси с тълпата в очакване жените в черно да свършат с индивидуалната си молитва. Само някой невинен полъх създаваше грижи на високите облаци, морето от там приличаше на заспал великан.
След това ненадейно някакво течение се промъкна между коридорите на манастира, преминавайки през дъха й.
— Елате! — извика някакъв глас от двора.
Гърдите на Елетра потръпнаха.
Тълпата пред портата се втурна веднага към двора, напирайки силно. Нервен тропот на сандали вдигна облаци прах, а цветята на Доминик се предаваха пред натиска на тежките гумени обувки.
Леа и Елетра си размениха изумени погледи и се втурнаха към двора, откривайки в краката на Светицата една коленичила жена с вдигнати към статуята ръце, държащи листовете, които беше открила в кошницата в краката й.
Същите, които Адриан беше донесъл няколко часа по-рано и които беше оставил пред статуята.
„Перфектният обрат“ — помисли си Елетра, усмихвайки се при спомена за неговите думи.
Винсен, и той насред тълпата, пребледня. Той познаваше отлично тези документи, в продължение на седмици бяха стояли на бюрото му, а ненадейно се бяха озовали там.
— Но какво, по дяволите…? — прошепна, разкопчавайки яката на ризата си.