Струйка пот се стече по помраченото му лице. Приближи се с големи крачки до статуята, блъскайки всеки, който му се изправеше насреща, но когато понечи да сграбчи документите от ръцете на жената, Изабел го изпревари и ги връчи директно в ръцете на стария Дюпон, най-възрастния сред рибарите, както и местния герой от последната война.
— Поне сме сигурни, че са в добри ръце — заяви гордо, докато тълпата притаяваше дъх и ароматът на анасон, разнесъл се от кошницата с хляб в нозете на Светицата, избухваше весел измежду притеснените лица на хората. На острова старият партизанин беше като институция и символ за интегритет. Не плащаше питиетата от 1945 и нямаше неделя, в която приятелите да не се карат да го канят на обяд, затова никой не би подложил на съмнение думата му. Все пак, предвид сериозното изражение на обруленото му от прекарания сред вълните живот лице, всички си представиха, че се касае не толкова за чудо, а че Светицата е вестителка на нови наказания или че някой възнамерява да оповести грешките на някой островитянин.
Елетра проследи сцената, без да поеме дъх, премествайки незабележимо поглед върху Винсен. Победоносната усмивка, която беше развял малко по-рано, беше посърнала на кръглото му лице.
Изминаха само няколко минути спокойствие, манастирът притаи дъх заедно с мъжа, който четеше бързо документите.
Показалецът на Дюпон се насочи срещу Винсен, докато във въздуха отекваше позорното обвинение в предателство. Всяка дума, произнесена в тишината на манастирския двор, беше камък, хвърлен срещу него, присъда, чието изпълнение щеше да му коства много повече от няколко години в килия.
— Този мъж е крадец. Извършвал е машинации в продължение на месеци, за да ни отнеме манастира, Светицата и нашите земи и всичко това, за да се обогати на гърба на нас, рибарите, които не знаем вече как да изхранваме семействата си, докато той дебелее непрекъснато.
Документите преминаха от ръка на ръка между събралите се на празника хора, оставяйки зад себе си гневно възмущение. Мастилото върху тези листове разкриваше на целия остров истината, крита и премълчавана в продължение на месеци, истина, от която Винсен не можеше повече да бяга.
Всичките му измами бяха излезли наяве, нямаше повече лъжи за бранене.
След огнените думи, произнесени от Дюпон, Винсен нямаше вече нито един приятел, на когото да разчита, още по-малко Бернар, изведнъж станал неоткриваем. И той може би го беше предал, но в този момент кметът беше до такава степен изплашен, че единственото му притеснение беше как да се измъкне. Хората, които се беше опитал да измами, бяха много, твърде много, че да се оставят да ги укроти с думи. Да избяга, да избяга — това беше единствената му мисъл, единственият път за едно белязано вече с позор съществуване.
— Преди две години, в деня преди бурята, в ръцете на Светицата бяха открити останки от рибарска лодка, корабокруширала по тези брегове преди около десет години — разказа Леа, като видя, че на устните на Елетра се надига един въпрос в момента, в който видя няколко жени да коленичат и да благодарят на Светицата. — Много хора интерпретираха това откритие като знак, като предупреждение да стоят далече от морето и някои от тях убедиха съпрузите си да останат вкъщи поне на следващия ден. В повече от половината домове в нощта преди бурята имаше жестоки разправии и затръшнати врати, но малкото, които послушаха съпругите си и не излязоха в морето, се спасиха и днес все още идват със сълзи в очите да благодарят на Светицата за това, че ги е спасила от смъртта.
— По-скоро трябва да благодарят на съпругите си, не толкова на Светицата — отбеляза Елетра, хвърляйки ужасен поглед на сестра си, която се отправи към групичката хора около статуята. Колкото и да се напрягаше, тя никога нямаше да проумее отблизо островитянските кодове. Бяха твърде далечни от нейния свят, твърде архаични и сложни за градския й ум. — Този път какво лошо казах? — обърна се към Никол, изумена от реакцията на Леа, докато някаква ръка се подаваше иззад рамото й.
— Хората на острова не забравят полученото добро, но ако трябва да благодарят на жена, мъжете винаги мислят по два пъти — намеси се някакъв глас зад нея, озарявайки лицето на Елетра веднага щом погледите им се срещнаха.
— Сабин! — възкликна, хвърляйки се на врата й, щастлива заради това малко чудо. Притисна я силно до себе си и я целуна, на устните й беше изписано щастие. Приятелката й все още имаше страдалческо изражение и синини за прикриване под прекалено широкото палто, но се усмихваше.
— Ние сме враждебни и твърдоглави хора, но умеем да бъдем признателни.