— Кой знае дали… — каза, втурвайки се към прозореца в търсене на ориентировъчни точки, набелязани през деня, но остана разочарована, като не успя да открие нито една.
Шум от стъпки и дъхът на Леа отново в косите й.
— Нормално е да не можеш да откриеш пристанището. — Протегна ръка, за да посочи противоположната на прозореца посока, симулирайки с ръце разстоянието между мястото, на което се намираха, и кея. — Манастирът гледа към другата страна на острова, тази, която мисля, че още не си посетила. От моя гледна точка това е по-добрата част, истинският остров Титано — добави, примижавайки леко с очи.
Елетра обаче, изглежда, беше разочарована от тази новина.
— Следователно никаква гледка към пристанището?
— Точно така.
Погали капаците на прозорците, пропити от солеността, с поглед, насочен към тъмните фигури в морето.
— Значи ще трябва да се задоволя да гледам рибарските лодки — каза, но Леа не отговори. Подпря гръб на вратата, ненадейно замлъкнала. Междувременно Елетра се оглеждаше наоколо с любопитство, търсейки в оскъдната мебелировка следи от животите, които бяха протекли в тези стаи. Остави чантата на масата, а малкия куфар до вратата.
— Забелязах нещо странно днес — подхвана отново, привличайки моментално вниманието на Леа.
— Какво?
— Откакто напуснах района на пристанището, не срещнах нито един мъж, само жени, облечени в черно, които вървят по пътеката към манастира със сведени глави. Струва ми се, че сякаш има значителна разлика между тази част на острова и онази, където се намира пристанището. Действително изглежда, че отношенията им не са добри, като между вражески фракции — поясни Елетра, сещайки се за презрителния тон на жената, която беше попитала за посоката към манастира.
— Да. Те и ние сме много различни, пълни противоположности в много отношения.
— Какво имаш предвид?
Леа въздъхна.
— Например тук няма мъже, за разлика от селото, както ти сама си забелязала.
— Как така?
— Отидоха си отдавна.
— Защо? — настоя.
— Дълга история, която на никого не му е приятно да си спомня, но която предизвика дълбоко разединение между хората, които живеят на срещуположните склонове на Титано — отсече накратко Леа, скръствайки пръсти в нетърпелива поза.
— Разбирам — отговори Елетра, която тонът на жената я накара да млъкне.
Леа, изведнъж станала далечна и студена, с плътно притиснати до хълбоците ръце, изглежда, не беше харесала уточненията относно характера на островитяните. Отклони погледа си, търсейки бягство в гледката към морето.
— Нещо нередно ли казах? Ако е така, съжалявам, нямах такова намерение — осмели се накрая Елетра, за да наруши мълчанието, но жената поклати глава и помете с усмивка всички облаци от лицето й.
— Не се притеснявай, не си казала нищо неуместно — успокои я. — Защо по-скоро не отидем да хапнем нещо? Умирам от глад и бих искала да ти представя другите — добави, хващайки я под ръка.
5
Първата нощ на Елетра на острова беше обгърната от тишина и свистене на вятъра.
Въртя се десетки пъти между ухаещите на лавандула чаршафи, но без да мигне.
Поне докато, неочаквано, един глас не наруши тази тишина.
— Еда! — чу вик. Отново.
Мигновено седна, с широко отворени очи.
— Значи не съм си го измислила, права бях! — прошепна с ръка, притисната до навлажнените от напрежение гърди, припомняйки си женския глас, който беше чула, докато стоеше близо до статуята на Светицата. Отмести завивките и се втурна към вратата, но когато се показа в коридора, видя само една дълга, тъмна змия да се вие между голите стени. Някъде наблизо отекваше ехото на леки стъпки и накрая от стълбите се подаде лицето на Леа, осветено от матовата светлина на свещ.
— И ти ли го чу? Гласа, който крещеше някакво женско име, преди малко — спря я Елетра на прага на вратата, но жената, восъчнобяла, поклати глава.
— Не, съвсем не. Никол и Доминик спят в стаите си, а аз тъкмо отивах да затворя капаците на горния етаж. Със сигурност вятърът те е уплашил.
Елетра сбърчи вежди.