И накрая там, между пръстите й, беше и Еда.
Всичко беше перфектно, възможностите манастирът да се спаси нарастваха с подрънкването на метала в касата, която Изабел люлееше все едно беше новородено, и въпреки това все още липсваше нещо.
— Изглежда, че нещата започват да вървят в правилната посока — прошепна Адриан, поставяйки ръце на раменете й. Бяха топли, ухаеха на пясък и боя. Елетра усети тези аромати да се смесват с нейния и нежно кимна, докато той се навеждаше към нея с наченки на усмивка. — Нещо не е наред ли?
— Не, защо?
— Имаш странно изражение. Изглежда, не е кой знае каква вечер за теб.
Елетра отклони погледа си. Концентрира се върху една възрастна двойка, седнала на една пейка, която си поделяше една марципанова ябълка. Спаружените им от годините ръце трепереха видимо, като забравено на слънцето пране. Бяха възрастни и може би болни, въпреки това я развълнува да види как се смеят с удоволствие, когато половината сладка, която жената се канеше да подаде на съпруга си, се раздроби на трохи върху панталоните му. Eлетра ги разгледа добре, опитвайки се да проникне в ежедневния им живот, за да открие онова, което липсваше в нейния. Изучи очите им, нежността в погледите им, докато в гърдите си усещаше свлачище, а на устните си металния вкус на съществуване в първо лице единствено число.
— Искаш ли да се разходим?
Гласът на Адриан я върна обратно в настоящето, до мъжа, който не приемаше отказите й и който и този път й подаваше ръката си. Да приеме, да откаже — тези глаголи й изглеждаха само сбор от несвързани букви.
— Добре. Да отидем към скалите?
Не бяха близо, не и не на дневна светлина, която да осветява пътя между храсталаците, но това беше първото място, което й беше хрумнало. Светлината и всички онези гласове бяха станали непоносими за нея. Имаше твърде много радост, твърде много усмивки около нея.
— Както искаш.
Тръгнаха мълчаливо, вървейки един до друг.
Адриан дори не опита да подхване разговор. Елетра не изглеждаше в добро настроение, а той бързаше да стигне. Проправиха си път между сухите клони, воят на морето единствен сочеше пътя между каменистите пътеки и когато стигнаха на върха и започнаха да се спускат към плажа, небето ги изненада с най-красивата си сребърна светлина. Той скочи от една планина водорасли, натрупани от теченията, и помогна и на Елетра да скочи. Избърса ръцете си в джинсите и проточи врат към звездното небе. Крайбрежната линия беше огромна черна арка, протегната към синевата.
— Десетки пъти се опитвах да науча имената на съзвездията, но никога не успявах — каза Адриан, за да запълни празнината от думи, но Елетра не отговори. Проследи го с крайчеца на окото си, а с ръцете се предпазваше от вятъра, който брулеше бузите й. Беше студено, разкая се, че е слязла чак там долу. Загърна се в жилетката, сви рамене, за да задържи топлината. Може би по-късно щеше да го помоли да й предложи нещо горещо, домът му не беше чак толкова далече.
— За да впечатляваш момичетата ли си го правел?
— Кое?
— Научаването на имената на съзвездията. Хубава идея, много романтична. Със сигурен ефект.
Адриан поклати глава. Понякога изобщо не разбираше какво цели с нейните хапливи стрели, но прекараното с нея време го беше научило, че най-добрият начин да избегне каквото и да било противоречие беше игнорирането им. На свой ред и той се загърна в якето си, пъхна почервенелите си от студ ръце в джобовете. — Да, но изкуството ми донесе много по-голямо удовлетворение — призна с половин усмивка. — Дори не трябваше да плащам на моделите си.
— Всички ли са били толкова нетърпеливи да се събличат пред теб? — хапливата нотка в гласа й разкри сянката на ревност, развихрила се от намека му. Обърна се, без дори да му даде право на отговор, и продължи да върви по тъмния пясък, вдъхвайки соления вечерен въздух.
Адриан я настигна, краката му потъваха в пясъка и лека усмивка беше изписана на тънките му устни. — Струва ми се, че някой тук ревнува. Никога не съм казвал, че се интересувам от голо тяло.
— Много забавно — отвърна тя, без да се спира. Ако наистина имаше намерение да продължава да й говори, трябваше да е в крак с нея, тя, разбира се, нямаше да направи живота му лесен. — Много започват именно за да гледат момичетата без дрехи. Анатомията не е ли първото нещо, което учите вие, художниците?
Адриан се спря изведнъж и няколко крачки след това се спря и Елетра.
— Първото нещо, което учи един художник, е това, което се намира вътре в човешкото същество. Формата е само отражение на Аз-а и рядко му е вярна — отговори той сериозно. Гласът се беше снишил, ставайки замиращ и нежен като стара балада.