Тонът на гласа му беше до такава степен утешителен, че за момент Елетра затвори очи, за да се наслади на ехото, което се разбиваше във вълните. Морето под тях бягаше в различни посоки, дезориентирано от тази нощ без север. Повдигна глава към небето, очарована от един огромна луна във формата на сърп в цвят охра.
Скоро на негово място щеше да има само дупка тъмнина, новата луна. Свали си обувките, отправяйки се към брега. Тази нощ се чувстваше неспокойна като морето и подобно на вълните, които се разбиваха една в друга, мислите й се сливаха в ума й. Вече нищо не знаеше, въпреки това беше имала всичко. Вероятно сега Леа броеше събраните дарения и плачеше от щастие, а въпреки това тя, дълбоко в себе си, все още чувстваше, че е на ръба на пропастта.
Още една крачка и ще падне в пропастта, освен ако някой не я отведеше оттам.
Ръцете на Адриан се спуснаха по хълбоците й, докосвайки ги нежно. Елетра почувства дъхът му да милва косите й, мирисът на боя да прониква в кожата й. Ризата му все още беше изцапана с лак и с боя, както си представяше, че е била и ризата на баща й преди години, призрак, с който рано или късно трябваше да се помири, но не тази нощ.
Остави се на прегръдката, без да оказва съпротива. Беше топла, позната, нещо, което, разбра го в този момент, й липсваше ужасно много. Затвори очи и отметна глава назад, към рамото му.
— Какво има? — прошепна й той в ухото, но когато отговори, усети гласът й да се задавя, докато инстинктът протягаше ръка към ръката, която си беше проправила път в тъмното и се протягаше, за да я търси. Единственото, което успя да направи, беше да я сграбчи и да я стисне.
Животът й можеше да бъде там, на този плаж, с него. С Адриан можеше да рискува да бъде щастлива, най-сетне спокойна, и може би да бъде достатъчна сама на себе си. Трябваше само да сграбчи това, което той й предлагаше, и да се предаде, поне веднъж. Само веднъж.
Отпусна се, опряна в гърдите на Адриан, и поднесе ръката му до лицето си. Почувства мириса на гипс по пръстите, загрубелите пръсти да очертават извивките на устните й и да се спускат по шията, чак до деколтето. Гласът на морето беше объркан вихър, всичко, което Елетра чуваше в това хаотично клокочене, беше тя и дишането на Адриан, което я милваше.
Обърна се да погледне как тъмните му очи се спират на нея, как се търкулват по меките й хълбоци и я карат да се чувства жива, все още.
— Адриан, аз не… — изпелтечи, но той я накара да млъкне с целувка, най-сладката, която си спомняше да е получавала някога. Отвори леко устни, подписвайки безусловно предаване. Потърси във вкуса й топлината, която й липсваше, превръщайки нежността в свиреп глад, докато ръцете й се изкачваха бързо по гърба му, вкопчени в тънката памучна риза. Елетра си проправи път под плата, по нажежената му кожа и потопи пръстите си в нея. Искаше да го почувства, да се слее с него, в плътта му, докато изчезне, докато не си спомня повече коя е. Единственото й желание беше да затвори очи и да се събуди в един живот, в който да няма повече място за лъжливата болка, която се влачеше от месеци.
Дом, топло място, на което да се съберат.
Остави се той да я води в нощта до вратата му, до свежите чаршафи в стаята му, където се изгуби и се откри отново в преследването на стрелките на часовника. Когато почувства устните му да докосват гърдите й, да се спират на корема й и после да се плъзват до слабините, въздишките й се възпламениха, ускорявайки дишането й, което се превърна в топъл стон, когато ръката й стисна силно тази на Адриан в момента, в който го почувства да се движи вътре в нея, докато не се изгуби в дишането му, в удоволствие, в което откри отново себе си, жената, която смяташе, че е изгубила. Тогава изви гърба си, докосвайки леко устните му, с притворени очи сред меките вълни на отпускането.
Адриан, мъжът в това легло, с крака, преплетени с нейните, вътре в нея. Търсеше именно него, спокойствието за неспокойната й душа. Адриан беше нейният дом, единствените стени, между които можеше да свали гарда и да си даде възможност.
Предаде се на удоволствието и после се престори, че заспива, за да се измъкне от думите, за да не се види принудена да анализира онова, което плуваше объркано в главата й. Беше се случило и толкова, излишно беше да се опитва да го обясни. Останалото го повери на времето, а на нощта — задачата да прикрие страховете, които пълзяха под вратите.
Но Адриан обаче я искаше все още. Търсеше я със същия глад, онази нужда, която Елетра чувстваше да връхлита отново и в нея. Тогава ръцете им се срещнаха нетърпеливо, дишането им — ускорено от нуждата, продиктувана от крехката нощ. Магията можеше да се развали всеки момент на сутрешната светлина, при този предател — слънцето, което щеше отново да се появи, да огрее залива и техните животи с безмилостна светлина. Но нощта, тя все още им принадлежеше и все още можеха да я задържат в плен между чаршафите, в едно легло, в което един мъж и една жена бяха смесили мечтите си.