Удоволствието настъпи неудържимо и неочаквано, преминавайки след това в морно отпускане. Загрялото тяло на Адриан се изтегна до нейното, замотан в косите й, оплитайки я в прегръдка.
„Бих могла да остана така завинаги“ — помисли си тя с блеснали очи и с юмрук, притиснат към устните.
Усети как Адриан бавно се предава на съня, докато тя търсеше чаршафите с върха на пръстите си. Обърна се към прозореца, гледащ към брега. В далечината се забелязваха все още запалените светлини на манастира.
Представи си Никол, Сабин, Изабел и Леа да вдигат наздравица за успеха на вечерта и Светицата, която в продължение на години беше запазвала тайни за неудобни животи, бдейки над острова от крепостта си над морето. Щяха да посветят тази победа на Жозефин и щяха да си разменят развеселени погледи, забелязвайки отсъствието й и това на Адриан, но тогава щяха да бъдат твърде заети, за да забележат друго едно отсъствие, много по-сериозно и опасно.
Леа и останалите нямаше да чуят едно познато жужене да се спуска от планината и да се промушва като змия сред високата трева, докато достигне до морето. Безчувственото сърце на едно непростимо действие, на един крехък ум, поразен предателски от живота. Те нямаше да чуят приглушените викове на Густав да си проправят път в тишината на тъмните улици на селото. Щяха да продължат да се смеят под цветните лампи, които Адриан беше монтирал в двора, хубавата храна, примесена с шумната компания на рибарите, щяха да свършат останалото.
Само много часове по-късно, под небето, пленник на нощта, вятърът щеше да довее гласа на закона.
Само тогава, когато вече манастирският двор започваше да се изпразва, едно момче с мрачно лице и полицейска униформа се насочи към Сабин, за да й съобщи новината.
— Съжалявам, госпожо Пикар, но за съжаление, съпругът ви току-що е бил открит мъртъв.
Мъртъв. Тези шест букви подскочиха в главата на Сабин подобно на топчетата на зациклила флип машина.
Отстъпи назад, с ръка, разперена на гърдите и с присвити очи, наподобяващи ухапване от насекомо.
— Не е възможно — прошепна, гледайки го втренчено в очакване на опровержение, но погледът на полицая беше недвусмислен.
Нямаше грешка, Густав беше умрял наистина.
Дъжд от въпроси, объркани думи, изкопчени от хаотична логика, се изсипа върху малките й плещи — къде се е случило и кога?
Трябва да е било по нейна вина, няма друг начин. Густав щеше да е още жив, ако тя не се беше измъкнала тайно, за да иде на празника, оставяйки го да гние в поредното си пиянство?
Тя обаче трябваше да отиде, беше се отправила, имаше нужда да излезе от тези стени, които смърдяха на алкохол и лошо настроение. Беше излязла от тази врата, защото не можеше повече да го слуша да ругае срещу света. Ушите й имаха нужда от тишина. Когато се озова навън обаче, не почувства облекчението, което желаеше. Знаеше всъщност, че рано или късно ще трябва да се върне, отново пленница на брак, който я задушаваше.
Съпругът й беше виновен, той беше виновен… и тя не знаеше на кого да се сърди.
Беше поела въздух, докато един ужасен въпрос се прокрадваше в ума й — защо Густав не я обичаше? Защо не повече от бутилката, която грубите му ръце милваха всяка вечер, за да се нахвърлят след това върху нея?
— Насекоми. Насекоми са причинили смъртта на Пикар — отсече съдебният лекар, който беше огледал тялото, сеейки изумление сред присъстващите. Густав е бил открит проснат върху калуната, която растеше буйно по земите около манастира, онези, граничещи с кошерите на Доминик.
Леа и останалите, притичали със Сабин, се опитаха да попречат на приятелката си да види тялото на съпруга си, но когато тя настоя и се озова пред трупа на Густав, почувства как кръвта й се смразява. Втренчи се в безжизненото тяло на мъжа, за когото се беше омъжила, опитвайки се да разкодира емоциите, вплетени в кожата. Нейният палач лежеше на земята беззащитен и вкочанен и въпреки това тя не изпитваше нищо.
Хрумна й, че по този начин той повече не можеше да я нарани, че вече нямаше да се налага да крие синини, но когато потърси потвърждение в полузатворените очи на Густав, почувства, че я връхлита силна вълна на отвращение, която я принуди да се отдалечи да потърси въздух, докато стомахът й беше в пламъци.