За момент, само един, се беше почувствала по-лека, но не можеше да понесе, че цената за нейното спокойствие е тази, защото беше имало време, когато Густав беше целият й свят, въпреки че той може би никога не я беше обичал.
— Не е на себе си, не е той — си повтаряше всеки път, за да намери сила да понесе насилието ден след ден, докато пред огледалото се опитваше да прикрие синините.
А сега й казваха, че е мъртъв, убит от отровата на незнаен брой насекоми, стотици, но Сабин, подобно на останалите жени от манастира, дълбоко в себе си знаеше истината.
Отговорни за тази трагедия можеха да бъдат единствено пчелите на Доминик, приятелката й, която няколко дни преди празника беше минала през кафенето да я умолява да напусне „онзи червей“, така беше определила Густав. Същата, която беше пребледняла пред драскотините й, стискайки силно юмруци, която й беше помогнала да избяга от Густав, пиян още от ранния следобед, за да отиде на празненство, на което тя дори не се беше появила.
— Ти върви напред, аз трябва да отида да проверя пчелите — беше й казала с усмивка и с ръка, вдигната в приятелски поздрав, преди да изчезне, тананикайки обичайната си песен.
Сабин видя отново лицето на жената в канала, издълбан от дъждовната вода сред къпиновите храсти, а след това и лицето на мъжа си. Бяха й достатъчни две секунди ужасът отново да проникне в плътта й, за да не може повече да го забрави.
Селото обаче, събрано около нея, беше все още изумено от случилото се с Густав. Гледаха се слисани един друг, шепнейки с отворени уста до безкрай току-що оповестената от съдебния лекар причина за смъртта.
— Да отидем у нас, там няма да ни притесняват — предложи Изабел с протегната ръка, за да предпази Сабин от погледите на хората.
— Това е най-разумното нещо, което можем да направим — съгласи се Леа, преди да ги остави и да тръгне отново в тъмнината. Гласът й звучеше груб, също какъвто изглеждаше и погледът й, който обрамчваше бледото й лице. Беше понечила да помилва Сабин, което да й даде малко утеха, обръщайки се веднага след това към морето, но тя не беше пожелала никой със себе си.
— Това е нещо, което трябва да направя сама — обясни, когато Никол предложи да я придружи.
Мина по пътеката, която вървеше успоредно на брега, проправяйки си път между храсталаците, които се навеждаха по пътя, без да обръща внимание на враждебните погледи на уличните кучета и на воя на вятъра, надигнал се от морето, което сега шумеше неспокойно, но веднага щом прекрачи отново прага на манастира, почувства да я побиват тръпки. Наистина беше повярвала, че душата на Доминик е открила мира, който бурята й беше отнела, но нещо може би не се беше случило, както се надяваше.
Отрупаните със сладкиши, хляб и консерви маси бяха все още на площадката, угасналите крушки се олюляваха на вятъра, докато прибоят изпълваше с грохот мислите й.
Леа влезе направо в манастира, отправяйки се бързо към килията на Доминик. Ако по някакъв начин тя беше причината за тази трагедия, в стаята й със сигурност щеше да открие следи. Зарови сред малкото книжа на приятелката си, обърна дюшека и гардеробите, но нищо. Гневът на Доминик, изглежда, се беше изпарил подобно на призрака й.
Направи последен опит, ровейки в чекмеджетата, и сред страниците на една стара Библия откри един лист, изписан с химикалка, с актуална дата. Изповедта, която търсеше.
Сгромоляса се на стола. В треперещите си ръце държеше писмото на Доминик — двайсетина реда, изписани много набързо, с които искаше прошка на онези, които бяха имали смелост да повярват в нея, а тя ги беше разочаровала дълбоко.
„…не съм достойна за вашето приятелство, душата ми е пръски кал по вашите лица, зная го сама. Затова реших да замина и да не се връщам повече, но преди това оставих съдбата да свърши онова, което трябваше. Отказах помощта си на Густав, оставих го да умре, ужилен от моите пчели.
Този следобед този нещастник се яви на терена, на който са разположени кошерите, побеснял, обвинявайки мен и вас, останалите, че сме промили мозъка на Сабин, че сме му съсипали живота. Наговори ми какво ли не, трябваше да го видите. Крещеше като луд, толкова, че в един момент пчелите започнаха да жужат по-силно около мен, сякаш да издигнат защитна преграда, но колкото повече му казвах да се успокои, той толкова повече повишаваше глас и моите малки воини затягаха редиците. Тогава му казах да си ходи, че е опасно да остане там, тъй като долавях, че витае нещо странно във въздуха, но както обикновено той не ме послуша. Тогава му изкрещях да ме остави на мира и да остави на спокойствие веднъж завинаги и Сабин, и точно в този момент Густав написа смъртната си присъда, правейки онова, което не трябваше никога да прави — удари ме толкова силно, че ме събори на земята.