Повярвайте ми, не зная как можа да се случи, но веднага щом тялото ми докосна земята, роякът се отдалечи от мен и тръгна към него, обгръщайки го в отровен облак. Трудно е да се разбере какво точно се случи, цареше голям хаос около мен в този момент, но въпреки оглушителното жужене на пчелите, успях да чуя ясно гласа на Густав да моли за помощта ми, да плаче отчаяно и въпреки това аз не помръднах и пръст, за да му помогна. Не можех, не и след онова, което стори на Сабин и на манастира. Избрах да му откажа помощта си, да, обърнах му гръб. Оставих пчелите да го убият, да го разкарат, в противен случай клетата Сабин никога нямаше да се отърве от това чудовище. И те го сториха, защитиха Сабин и мен, както никой никога не беше го правил по-рано.
Вече зная, че ще ме осъдите, но не се разкайвам, че обърнах гръб на онзи червей. Може би някой ден ще разберете, че понякога жестокостта е необходимо зло, а синините на Сабин — не, те можеха да бъдат избегнати, и въпреки това, докато беше жив, Густав не й спести нито една. Затова оставих пчелите, защото исках той да страда за всички шамари и удари, които Сабин е трябвало да изтърпи през тези години. Само така Густав щеше да разбере колко болка е понесла тя по негова вина. Този негодник трябваше да разбере. След малко ще поема по пътя си, но преди да изчезна от вашия живот, искам да ви благодаря още веднъж. Бяхте всичко за мен, повече, отколкото мога да опиша. Бих искала да имам думи за всяка една от вас, но ме познавате, затова се задоволете с едно благодаря.
Бъдете щастливи и се молете за мен.
Доминик“
Леа препрочете писмото десетки пъти.
Сгъна обратно листа, който се плъзна тихо в джоба й, заедно с една молитва за тази нещастна душа. Където и да беше отишла, вината за онова, което беше сторила, щеше да я преследва.
Доминик никога повече нямаше да бъде свободна. Никога.
Зората свари Елетра вече будна.
Образите от нощта се сливаха в кафето, в което се отразяваше лицето й, но на дневната светлина всичко й се стори объркано, лудо. Беше спала с Адриан, убедена, че е най-доброто нещо, което беше правила през последните месеци, но гримасата, която виждаше отразена в чашата, я опровергаваше. Веднага щом беше отворила очи, отново беше започнала да си повтаря, че в живота й няма място за връзка, но когато се беше запитала защо го направи, защо се беше оставила, беше усетила думата „самота“ да се носи по повърхността като олио във вода. Не се беше възпряла от егоизъм, защото поне веднъж искаше да постави себе си на първо място. Беше почувствала нужда да бъде обичана и се беше наситила с онова, което той й беше предложил, но сутрешната светлина щеше да възстанови старите граници.
Разбърка с лъжичката в чашата, преживявайки върху кожата си последните часове. Беше й добре с него, не можеше да го отрече. С Адриан беше все едно да се завърне вкъщи, ако изобщо някога е имала дом.
Беше „нормално“, дума, която в града, в който беше израснала, звучеше като богохулство. „Нормалността е начинът, по който повърхностните хора определят баналните понятия“, бяха й казали колегите, когато трябваше да се откаже от Ню Йорк и да се върне да работи в пекарната.
Нормален не беше животът на една изключителна жена, която работи шестнайсет часа на ден, тичайки от единия до другия край на града с тефтер в ръка, за да хване новината на деня, и празна къща, която я чака вечер. Може би, но го беше разбрала между голите стени на манастира, тя в крайна сметка не желаеше да стане изключителната жена, която искаше години по-рано. Вероятно нейната изключителност беше умението да сътвори корона обреден хляб и да прекара целия си живот до един и същи мъж. Може би за нея това беше истинското предизвикателство.
Или може би, си каза, „нормален“ не беше ужасна дума, както я бяха накарали да мисли.
Сбърчи чело, опитвайки се да разбере понятието и да го приложи в живота си — беше всичко, освен нормална, като се започне от детството й. Съществуването й винаги е било изпълнено с нагаждане, тичане и заминаване, но тази сутрин разбра, че е уморена, че има нужда от почивка. Седнала в малката кухня на Адриан, откри отново, че иска нещо обикновено и всички да вървят по дяволите.
Желаеше единствено да е свободна, да бъде самата себе си, без да има нужда от маски и филтри. Нормалност означаваше да не трябва да се съревновава с нещо или някого, а да живее просто, в хармония със себе си и с останалите.