Опита се да пришие тези думи към усещанията, които беше изпитала тази нощ, но някакъв опасен водовъртеж я накара да се откаже. Вдигна глава с ръка, опряна на бузата. За рано сутрин разсъждаваше твърде много, имаше нужда да проясни мислите си. Взе якето на Адриан и му остави бележка на масата до закуската, затваряйки вратата зад себе си.
— Най-сетне въздух — каза, вдишвайки соления сутрешен бриз. Нямаше нужда от втори поглед, за да се втурне към морето. Загърна се в якето на Адриан и от един джоб изникна смачканата хартия, в която беше загърнала анасоновите хлебчета за празненството — ароматът му се усещаше още.
Усмихна се.
Някога щеше да помисли, че е знак от майка й, следа, която да следва, за да стигне до нея, до онова мистериозно минало, което продължаваше да й се изплъзва, но седнала на онази скала, загледана в морето, разбра, че този период от живота й е приключил. Беше преследвала твърде дълго миналото, беше дошъл моментът да живее в настоящето.
Когато Адриан откри бележката на Елетра, я смачка и удари с юмрук по масата. Пак се беше хванал, като идиот.
— Не трябва да удряш прекалено силно. Ръцете са много важни за един художник.
— А ти какво правиш тук? — Адриан беше заел защитна позиция, изненадан да види баща си на прага. Не беше предвидил сблъсък с него, не в толкова близко време.
Бернар от своя страна сякаш не се изненада от ледения прием на сина си. Свали си шапката и я остави на масата, без да обръща внимание на режещия поглед, който му хвърли Адриан. Беше го предвидил в момента, в който беше решил да иде при него.
— Минах да те поздравя.
— Не трябваше да си правиш труда.
— Заминавам, не зная кога ще се видим пак.
— Откога това е станало проблем? Не сме се виждали с години.
Бернар скръсти ръце, потискайки горчив смях.
— Не ми спестяваш нищо, нали? Добър знак, означава, че не си загубил настървението си.
— А трябва ли? Ако искаш, ще те оставя на мира. Даже, виж, ако искаш, можеш да си идеш.
— Обаче си минал при мен, докато ме е нямало, нали?
Адриан се обърна леко, притеснен.
Бернар прокара показалец по периметъра на масата, спирайки се на няколко сантиметра от него.
— Зная отлично, че ти си откраднал онези документи.
— Не съм крадец.
— Само защото не обявих случилото се. Знаех, че ще стигнат до теб.
— Ако смяташ, че съм те ощетил, можеше да го направиш. Твое право е.
— Не се ли питаш по-скоро защо предпочетох да премълча?
Адриан скръсти ръце.
— Може би си си направил сметката и си разбрал, че не ти е изгодно. Доколкото зная, сделката с Льору не е била толкова кристалночиста, както искахте да я представите. — Сви устни в предизвикателна усмивка. — Познах ли?
Бернар го погледна право в очите, пое дълбоко дъх, който изпълни гърдите му.
— Не, изобщо. Не те обвиних заради майка ти.
Въздухът стана оловен. Ръцете на Адриан изведнъж се стегнаха, челюстта му приличаше на съвкупност от квадратни линии около две сурови очи.
— Ти не трябва дори да я споменаваш. Тя няма нищо общо с тази история, затова, ако нямаш друго за казване, вратата е там — изръмжа с протегната сочеща ръка.
Бернар проследи траекторията на показалеца му, без да помръдне мускул.
— Но има общо с теб. Тя не би искала да те види в затвора.
— Махай се.
— Вярваш или не, цялата тази история, фактът, че ти живееш тук, че те срещнах, ме накара да се замисля. Замислих се над живота си, за нашето семейство.
Адриан повдигна рамене, челюстта му се изкриви в саркастичен смях.
— Не ме разсмивай! Ти дори не знаеш какво означава думата „семейство“.
— Сега си несправедлив. Допуснах много грешки, но това не ме прави чудовище.
Адриан кимна и започна да се разхожда из стаята с ръце в джобовете. Стъпките му бяха бавни, скърцаха по пода, сякаш стъпваше по стъклен килим.
— Наистина ли? Значи искаш да ми кажеш, че не помниш как изневеряваше на майка ми с Елоди, колко страдаше тя по твоя вина? Случайно да не си забравил деня, в който умря, когато не издържа повече да понася тежестта на твоите жалки интриги и получи инфаркт? И това ли не помниш, тате?
Бернар пипна козирката на шапката си. Платът поддаде покорно под пръстите му, докато отровните думи на сина му проникваха дълбоко. Адриан все още не му беше простил.
— Нараних я толкова много, че да умре, зная. Не бих могъл да избягам от вината си дори и на самотен остров, но не мога да се върна назад. Ан е мъртва, а аз разбрах твърде късно, че не заслужавах жена като нея, така както не заслужавах да имам син от нея. — Направи кратка пауза, потискайки кашлицата си в кърпичката си с инициали, преди погледът му да се върне да потърси сина му. — В продължение на години аз и ти воювахме, но днес благославям тази сделка, макар че се провали. Ако не бях приел предложението на Винсен, нямаше да те видя отново.