— Разбира се — отговори Адриан. Спечели малко време, дълги минути, които се молеше да изминат бързо. Не се чувстваше комфортно с баща си, всеки път когато го виждаше в ума му се връщаха кожените дивани на психиатърката му. Той ненавиждаше тази жена, както и да вижда всеки път след сеанса Бернар и Елоди да го чакат в чакалнята, уверени, че яростта му е болест, лечима с опаковка транквиланти.
Скочи към вратата, ръцете му трепереха, скрити в джинсите.
— Слушай, дай да спрем дотук и да се сбогуваме. — Подпря се на дръжката, докато лицето на баща му пребледняваше в слаба усмивка.
— Мисля, че Ан щеше да се гордее с теб. Приличаш на нея, знаеш ли?
Адриан се наведе недоловимо, с ръка на устните, за да се възпре да не изругае. Беше удар под кръста, защото напук на годините майка му беше непреодоляна болка, но нямаше да позволи на Бернар да използва смъртта й, за да печели точки пред него.
— Мога ли да знам за какво си дошъл? — избоботи.
— За да ти кажа, че разбирам причината, поради която саботира проекта ми, и че не те ненавиждам. И искам да знаеш, че съжалявам за болката, която причиних на теб и на Ан. Ако имаше начин да се върна назад, щях да променя много неща в миналото си.
— Добре, извини се. Сега си върви.
Бернар сложи отново шапката си и се обърна към вратата.
Погледна за последен път Адриан, който го гледаше втренчено с ядосани очи, и му се усмихна.
— И дойдох да ти кажа, че съм горд с мъжа, в който си се превърнал.
Не добави друго.
Тръгна към хотела си, за да уреди сметката и да прибере пощата си. Елоди му беше изпратила копие от биопсията и рекламните брошури на една известна онкологична клиника в Ню Йорк. Щеше да разгледа всичко на спокойствие, щом се качеше на кораба.
30
Елетра се сгуши под завивките, с притиснати до гърдите колене.
Декември беше настъпил на острова, обгръщайки го в мантията си от мраз и дъжд. Плахи капки капеха от капчука, докато навсякъде наоколо се носеше мирис на мокра земя. Обожаваше този хаплив мирис, който влизаше право в ноздрите, както и трополенето на дъжда, което люлееше ударите на босото й сърце.
Разказът на Леа за нощта след празненството се беше стоварил отгоре й като дъжд от камъни, беше останала да я слуша с навлажнени очи и накъсано дишане. Гърлото й приличаше на прекалено тясна фуния за въздуха и мислите й, въпреки че през последвалите дни продължаваше да кара сестра си да й разказва нови подробности около случилото се. Беше минал почти един месец, но въпреки това Елетра не можеше да се примири, да приеме, че смъртта се беше върнала и беше почукала на вратата им. Беше казала на Леа, че не желае да вижда никого, че иска само малко спокойствие между стените на стаята си. Изведнъж тази тясна и влажна стая се беше превърнала в нейно убежище, в която можеше да диша, да открива барицентъра на едно съществуване, от твърде дълго време изложено на волята на вятъра.
Беше прекарала дни в лежане в леглото и оттам слушаше морето, симфонията на бурята и думите на Адриан, който идваше всеки ден в манастира да я търси. Елетра беше благодарна на Леа, че не го пускаше да се качи, нямаше да знае какво да му каже. Всичко беше объркано, хаотично. Потърси под завивките якето на Адриан, в което се загръщаше да спи. Все още ухаеше на неговата кожа, съдържаше топлината на една прегръдка, която беше невъзможно да забрави. Вдъхна го толкова силно, че да изпълни белите си дробове с неговия аромат, и извади от джоба опаковката, която беше открила онази вечер. Онзи малък квадрат смачкана хартия я беше отвел до истината, той беше нейният амулет. Приближи го до носа си, търсейки в плътната целулоза следи от аромата на анасонов хляб.
Излезе от стаята и се отправи към двора. Месеци по-рано се беше качила на кораба в посока към остров Титано, убедена, че ще открие майка си, че ще прогони с нови спомени ужаса, че ще я загуби, и за да запази спомена за нея, но на тази сурова земя беше открила още по-голям дар — себе си.
На острова се беше помирила със страховете си, с дълго търсена и отричана идентичност. В продължение на години Елетра се беше борила. В жената, която всяка сутрин виждаше в огледалото, откриваше нещо грешно и в продължение на дълго време се беше принуждавала да се приспособява на моментните нужди, в хамелеонско бягство от себе си, в което накрая се беше изгубила. Преди да се качи на кораба, не знаеше вече коя е, нито какво желае от живота, но след това, изправена пред морето след нощта с Адриан, най-сетне се беше преоткрила.