— Толкова много пъти си ми повтаряла да не обръщам внимание какво говорят хората, че е по-важно да останеш верен на съвестта си, но никога не те послушах. За мен беше по-важно да получа одобрението на хората, да търся в мъжете любовта, която да запълни любовта, която баща ми не ми е дал, както и да избягам от тях от страх да не страдам, когато нещата станат сериозни. Продължавах да греша, въпреки че ти се опитваше да ме предупредиш, но ти ме знаеш каква съм — преди да го проумея, трябва да си счупя главата. И въпреки това пак пробваше, не се предаде — прошепна, докато в очите й изникваше образът на Еда.
Най-после беше разрешила ребуса и беше благодарна на майка си, че я е завела там, в това откъснато кътче на света, следвайки дирите на анасоновия й хляб, който беше открила, че е любимият на Адриан. Еда я беше съпроводила в това пътуване само за да й позволи да се върне вкъщи, за да преоткрие спокойствието, което й липсваше.
Еда, Ева и всички хора, които беше срещнала, не бяха средство да открие миналото на майка си, а по-скоро да опознае Елетра Кавани, жената, която седеше в двора, докато във въздуха танцуваше сладкият мирис на карамелизирани ябълки и солено море, подправен от мекия глас на Никол, заета със сутрешната домакинска работа. От около две седмици момичето се занимаваше с преместването на кухненския килер в крилото на манастира, в което се намираше първоначално, за да улесни работата на фурната, и от дни се качваше и слизаше по стълбите, влачейки чували с брашно и захар. Именно тази сутрин носеше на раменете си чувал с пудра захар, но привлечена от гласа на Елетра, се беше показала на прозореца, питайки я дали може да го остави в кухнята.
— Трябва ли ти за днешните бисквити? — я попита с пръст, опрян в чувала, но когато Елетра кимна и тя понечи да го върне на мястото му, една дълга цепнатина се появи на опънатия плат, от която се посипа из двора бял облак.
— Не! — извика Никол, опитвайки се да я запуши, но беше твърде късно — хиляди снежнобели кристалчета се изсипаха на площадката като чудотворен сняг, при което Елетра разпери ръце развеселена. Капки сладка пудра се разпръснаха из градината, полепвайки леки по клоните в зимен покой и по лицето на Светицата, докато тя приемаше усмихната прегръдката на този бял сняг, който се посипваше по косата.
Затвори очи, протегна ръце, а сърцето й биеше в унисон с това на двора около нея. Това беше благословията, която очакваше, дълго търсеният мир, най-сетне открит в една обикновена декемврийска сутрин.
Елетра беше жива, най-сетне.
Вдиша колкото можа повече това усещане на блаженство, наслаждавайки се на всяка снежинка от този невероятен сняг, но скоро едни бързи стъпки и задъхано дишане замъглиха небето й. Бялата виелица спря и тя отвори отново очи. Адриан беше срещу нея, запъхтян и с мрачно лице.
— Някаква Естер те търси по телефона, спешно е.
Само няколко думи, но бяха достатъчни да спрат дъха й.
Без да мисли, хвана ръката на Адриан и го последва в селото, до телефона, окачен в дъното на кафенето. Беше толкова разтърсена, че не забеляза Сабин, облечена в траур и седнала зад бара до Изабел, която й държеше ръката. Просто не ги видя, не забелязваше нищо друго, освен краката си, които се вцепеняваха при всяка крачка, която я приближаваше до слушалката, подобно на непокорно животно на прага на кланицата. Нещо в ума й казваше, че след като прекрачи този праг, няма повече връщане назад.
Вдигна слушалката, но така трепереше, че трябваше да я хване с две ръце и да я стисне силно, преди да я опре до ухото си. От другата страна на линията — шум от преплитащи се, нарушаващи се линии и тягостният акцент на Естер.
При лошите новини винаги е така.
— Елетра, ти ли си? — попита колебливо. Беше я познала още преди да проговори. Елетра почти я виждаше как се навежда напред и примижава с очи в опита си да разбере дали това дишане принадлежи на най-добрата й приятелка.
Тя почувства как погледът й се навлажнява и замъглява.
— Да, аз съм — потвърди, докато сърцето й биеше бясно в гърдите.
Естер притаи дъх в един безкраен миг, нарушен единствено от горчиво хлипане. Не каза друго, нямаше нужда.
Очите на Елетра се затвориха, освобождавайки една сълза.
Еда си беше отишла. Майка й беше мъртва.
31
Елетра хвърли поглед на отворения върху леглото куфар, а в главата й цареше хаос. Умът й беше колаж от размазани картини, разположени объркано върху линията на времето на един адски ден. Не знаеше как, но след обаждането на Естер се беше озовала в стаята си в манастира, с куфар за приготвяне и очи, пълни със сълзи. Отдолу гласът на Адриан, който не я беше оставил нито за секунда, я успокои. Не беше халюцинация, наистина се беше върнала там.