Опита въпреки мигрената да подреди елементите от обаждането на Естер, малкото срички, които беше успяла да й изтръгне. Еда се беше влошила в ранните сутрешни часове, но когато приятелката й се беше опитала да й се обади в кафенето, за да я предупреди, не беше вдигнал никой.
Откакто беше овдовяла, Сабин спеше всяка вечер при Изабел. Все още се страхуваше при мисълта да се изправи пред леглото, на което беше положено тялото на Густав. Все още вътре в нея цареше бъркотия, прекалено много болка.
— Проклятие! — възкликна Елетра, мятайки една риза в куфара с всичка сила. Трябваше да си го изкара, имаше нужда да се освободи от гнева, който изгаряше кръвта й, но пред намачканата тъкан разбра, че цялата омраза, която таеше в себе си, нямаше да я отведе доникъде. Не беше виновна, че Еда си е отишла, не можеше да направи нищо. Дори и да беше успяла да хване първия полет, никога нямаше да стигне навреме, за да се сбогува с нея.
Но в крайна сметка, се запита, притисната до колената си и с изпълнени със сълзи очи, каква щеше да е разликата?
Откакто беше изпаднала в кома, Еда не се беше събуждала повече, затова Елетра можеше единствено да се задоволи с това, което имаше — спомените, усмивката й, подаръка, който й беше направила, оставяйки частици от себе си по пътя към манастира, и всички нейни тайни. Може би, си помисли, това беше най-добрият начин, по който майка й можеше да се сбогува с нея. Без драми и сърцераздирателно очакване.
— Точно както искаше ти — прошепна. Раздялата с нея, помисли си Елетра, притискайки старата й тетрадка, нямаше да бъде лесна.
Беше имала време да се подготви, лекарите бяха ясни още от момента, в който състоянието й се беше влошило, но това беше само една от лъжите, които си беше изрекла. Пред необятността на смъртта, пред мистерията, която я беше превърнала в сирак, се почувства смазана от болка.
Смъкна се до краката на леглото, покри с ръце пламналото си лице. Майка й беше починала след повече от година мълчание. Еда вече я нямаше, вече нямаше да може да държи ръката й, да подхранва надеждата, че един ден ще отвори отново очи. Знаеше, че никога няма да се случи, и въпреки това се беше уповавала на тази илюзия. Част от нея чувстваше, че има право на тази приказка.
— Ей! — Една сричка и топлината на една прегръдка.
Елетра се отпусна на рамото на Адриан, изнурена от страдание, което чувстваше, че е едва в началото. Трябваше да е силна, но беше уморена да се преструва.
— Ще дойда с теб, ще си приготвя куфара и тръгваме.
— Не, не е нужно. — Някакъв условен рефлекс я отдръпна назад, към обичайните й навици. Избърса сълзите от лицето си, но той я погледна право в очите и я хвана за ръце.
— Не, набий си го в главата — каза сериозен. — Няма да те оставя да се справяш сама, оттегляйки се настрана още веднъж, затова не се прави на супержена, не пред мен. Аз зная коя си и зная, че си прекалено горда, за да признаеш, че имаш нужда от някого до себе си. От мен.
— Естер е добра приятелка — изфъфли Елетра, опитвайки се да се отскубне, но той я стисна по-силно с ръце.
— Естер не съм аз — настоя той с такава сила в гласа и в ръцете, стиснали нейните, че Елетра почувства, че не желае повече да се противопоставя. Преплете пръстите си с неговите и ги поднесе към гърдите си. Трябваше да опита, да опита да му се довери, макар и да се страхуваше.
— Добре.
— Добре?
— Да. Отиди да вземеш билети за ферибота, имам да свърша още някои неща — продължи, гледайки го да се отдалечава в стаята, докато не изчезна в коридора, и когато го чу най-сетне да слиза по стълбите, се притаи пред куфара. Беше изтощена, а мисълта, че е едва в началото, не я утешаваше. С усилие приготви багажа и се качи на горния етаж, направо към терасата. Щеше да се сбогува с манастира оттам, от това вълшебно място, което надвисваше над целия имот и което й беше подарило вълшебни вечери.
Загледана в залеза, докато щурците пееха в зноя, беше прекарала цялото лято в разговори с Леа, в размисъл над странния си живот и този на Еда. Щеше да отнесе завинаги със себе си аромата на цъфналата глициния, която се простираше по цялата фасада, както и морския бриз, който връхлиташе изцяло манастира, и спомена за две малки момичета, легнали на пода, които ядат кайсии и рисуват нови съзвездия с безкрайната си фантазия.