Елетра изпълни дробовете си и ума си с тези ухания, с многото вечери, прекарани в морския й оазис, но когато остави терасата зад гърба си и се прибра вътре, завари вратата на стаята на игуменката открехната и почувства краката й да се заковават за пода.
Последно колебание и прекрачи прага.
Стаята на Жозефин беше потънала в мрак. Завесите бяха спуснати, единствено слабата светлина на една запалена свещ на нощното шкафче осветяваше голата стая.
Тя лежеше на леглото, по-бледа от всякога. Лицето й, някога красиво, беше толкова отслабнало, че се виждаха все по-издадените й кости. Кожата й беше станала прозрачна, подобно на листо срещу светлината. Елетра попи внимателно набразденото й с капки пот лице, но когато взе кърпичката и я опря до бледите й устни, почувства две ледени ръце да обгръщат лицето й. Притаи дъх, потискайки вика си. Не можеше наистина да се е събудила, излизайки от комата.
— Еда, ти ли си? — попита монахинята с дрезгав хрип. Сякаш й говореше от някакво далечно място, толкова далечно, че гласът й едва достигаше до нея. Търсеше приятелката си Еда, жената, която й беше най-близка от която и да било друга в трудните моменти, но когато чу да произнася името на майка й, очите на Елетра се замъглиха, а в гърлото й заседна буца. Бори се с цялото си същество срещу желанието да изчезне между тези съсухрени длани и да заплаче и когато повдигна ръка, за да докосне възлестата ръка на игуменката, тя изгуби съзнание. Пеперудените й ръце се отпуснаха върху смачканите чаршафи, а устните й останаха леко отворени в нечута молитва.
Елетра остана загледана в нея, притаила дъх. Жозефин приличаше на мъртва, но самата мисъл за това я смрази. Не беше готова за нова трагедия. Не така, не и в този ден.
Отстъпи назад и изтича към вратата, крещейки името на Леа, летейки по стълбите.
— Майка ти е зле — съобщи й мрачно и от този момент започна да брои един след друг часовете на онази ужасна нощ, както и часовете преди сърцераздирателното й заминаване.
При самата мисъл, че сяда в самолета, който я отвежда вкъщи, усещаше погледът й да се замъглява. Ръцете й отново започваха да търсят нещо, с което да се ангажират, а мислите й, подобно на топчета за игра, се търкаляха по гладкия под на ума й. Искаше да остане до Леа, но кръвта й не й го позволяваше. От другия край на морето бяха майка й и болката, която трябваше да погледне в очите.
Подпря глава на меката седалка и през прозореца на кораба гледаше как линията на хоризонта се наклонява. Нейната също, често беше претърпявала отклонения и прекатурвания.
С усмивка сведе поглед върху ръката на Адриан, стиснала нейната. Малко преди това, седнал до нея в очакване да съобщят полета им, й беше обещал, че ще бъде там. Нямаше значение къде и кога, стига да му позволеше да влезе в живота й.
— Позволи ми да вляза, да се грижа за теб — я беше помолил на колене насред чакалнята, умолявайки уклончивите й очи да се оставят да бъдат обичани.
Елетра беше останала да го слуша — занемяла, зашеметена. Не си обясняваше как може да я обича до такава степен, какво е щракнало в него, което да го накара да преобърне живота си заради една жена, която едва познава.
Но може би, си беше казала, докато предаваше бордната си карта на стюардесата, може би това означаваше да живееш. Може би беше достигнала до истинската любов по-близо, отколкото смяташе.
Все още замаяна, се беше настанила на мястото си и оттам беше продължила да наблюдава Адриан да разговаря с персонала, да се шегува със съседа си по място и да намества завивката върху краката й, когато тя беше решила да поспи. Не се беше помръднал дори когато тя беше заспала на рамото му и я беше прегърнал силно, когато беше забелязал очертанията на града. Той знаеше, че това ще е най-трудният ден в живота й, преди тя да усети стомахът й да се свива, когато командирът на полета съобщи за наближаващото кацане.
Той знаеше, защото може би я обичаше наистина.
Естер я чакаше с нетърпение зад огражденията.
Беше облечена в палто, тъмно като лицето й, което се озари веднага щом съзря Елетра. Тогава не можа повече да сдържи сълзите си и се спусна да я прегърне.
— Съжалявам — прошепна в ухото й, но тя не я чу. Беше щастлива, че я вижда отново, че отново усеща топлината й, сладкия мирис на Сара, който беше пропил в дрехите й. Беше топъл, успокояващ, мирис на детство.
— Зная — отговори тихо, без дори да помисли за миг, че думите на приятелката й могат да се отнасят за друго. Но когато пристигна в клиниката и се сблъска с истината, почувства, че ще припадне. Тялото на Еда вече беше положено в ковчега, готово за погребалната церемония, насрочена за следващата сутрин.