— Вятърът ли?
— Точно така. — Леа погледна пламъка, усмихвайки се любезно. — На острова има една история за ветровитите нощи като тази. Говори се, че небето разнася из въздуха гласа на този, когото обичаме, за да ни накара да го почувстваме близо, и на мен често ми се случва да го чуя. Разбира се, става дума за измама, макар да изглежда реално.
Елетра прие, потръпвайки, думите на Леа. Нещо не се връзваше в цялата тази история, но предупреждението на Ева отекна ясно в ума й. „Не позволявай на внушението да ти влияе“, си наложи. Когато се върна в стаята си, Елетра имаше усещането, че стените й говорят, чуваше дишането им да се смесва с ударите на сърцето й.
— Имам нужда само от смелост — си повтори, докато думите на Ева се връщаха живи в ума й, а с тях — надеждата да открие отново майка си.
— Трябва да остана тук, с гласове или без гласове — реши, — няма да позволя на някакво си предание да ме плаши.
След като взе това решение, мускулите й се отпуснаха бавно, докато зловещите сенки изчезваха от ума й, отстъпвайки място на спомена от прекараната вечер.
„Наистина хубава вечер“ — си помисли, припомняйки си първите си часове в манастира.
Беше приятно да се остави приказките около масата да я обгърнат, да се нахрани с усмивките, които Леа разменяше между ястията с Никол, по-младата от групата, с прозрачна кожа и с нежно, крехко, дребно телосложение. Мекият й глас и деликатни черти бяха в пълен разрез с тези на Доминик, най-възрастната, седнала в другия край на масата с навъсено изражение. Тя, с буйните си медени коси и телосложение, носещо белезите на полския труд, дори не беше забелязала новодошлата, продължавайки да се храни мълчаливо, докато Никол, напротив, я затрупваше с въпроси. Елетра от своя страна се беше постарала да установи диалог с жената, но беше се оказало невъзможно. Във всеки случай не я вълнуваше. Заобиколена от Леа и Никол, сметна за маловажно леденото отношение на Доминик, както и факта, че хлябът беше прекалено препечен, защото онова, което беше получила като дар, надминаваше насладата от храната. След година мълчаливи вечèри Елетра беше получила топлината на приятелски разговор, беше се почувствала част от компания от жени, различни от нея в много отношения и въпреки това по-сродни, отколкото предполагаше.
И след вечеря се спря да поприказва именно с Никол. Доминик се оттегли в стаята си веднага щом беше приключила с храненето, без дори да си направи труда да им пожелае лека нощ.
— Тя си е такава, няма нищо общо с теб — увери я Никол, поставяйки ръка на рамото й, за да разпръсне горчивината от разочарованието. Доминик даже не се беше обърнала да отговори, когато Елетра й беше пожелала лека нощ. След това младата жена сграбчи чиста кухненска кърпа, мятайки я на рамото си. — Ако искаш да се оттеглиш да си починеш, отивай, аз междувременно ще свърша седмичните ми задължения — обясни, влачейки една кофа със сапунена вода.
— Какви задължения? — попита Елетра.
— Чистене — отвърна Никол. — Тук, в манастира, се стараем да си поделяме домашната работа, за да улесним живота си, и изглежда, действа. Сега обаче отивай да си легнеш, хайде! — прошепна, докато тя стоеше упорито по средата на залата. Не искаше вечерта да свърши толкова бързо, не още.
— Не съм чак толкова уморена, ще ти помогна — каза, хващайки една метла и започвайки да мете. Заедно с Никол почисти цялата зала, оставайки след това права на вратата да изчака подът да изсъхне.
— Може ли да ти задам един въпрос? — попита я, опирайки брадичка на дръжката на метлата.
— Разбира се.
Елетра си пое въздух, гледайки новата си приятелка в очите.
— Идвайки насам, забелязах, че тази част на острова е почти безлюдна, като изключим манастира и една малка група жени, облечени в траур, които срещнах по пътя, но ми се струва, че не видях къщи. Да не говорим за мъже. По тези места не ще да има много, греша ли?
Никол сведе глава.
— За съжаление, е така, мъжете на острова са много малко, а на този склон няма от почти две години.
— Поради каква причина?
Никол въздъхна дълбоко. Малките гърди се надигнаха незабележимо под широката светлосиня туника, която носеше, и в бавното им изпълване Елетра долови горчива нотка.
— Вследствие на една трагедия, която сполетя острова преди две години, буря, която отне съпруга ми.
— Съжалявам, не исках… Наистина, извини ме — изпелтечи Елетра, разкаяна, когато съзря сянката на плач, замъгляваща усмивката на Никол, но тя в отговор единствено поклати глава с обичайната си усмивка.
— Не се безпокой, нямаше как да знаеш. Но именно вследствие на онази проклета нощ сега живея тук — каза, милвайки с поглед стените на залата. — Леа предложи подслон на мен и на Доминик. Нейният съпруг също беше в морето онази нощ, когато загубихме всичко и никой в селото не искаше и да знае за нас. Тя ни спаси.