— Всичко се случи толкова набързо. — извини се Естер, посочвайки тъмното дърво, което се забелязваше в дъното на коридора, осветявано от два електрически фенера, които излъчваха светлината на прекършена надежда. — За съжаление, в агенцията нямаха други модели. Знам, че на Еда не й харесваше махагонът.
Елетра й даде знак да замълчи и последва медицинското лице чак до вратата. Именно този мъж в сини дрехи и дълга бяла брада я заведе в стаята, в която се намираше майка й. Преди да я остави сама с Еда, я попита дали има нужда от нещо и я остави с едно стегнато поднасяне на съболезнования веднага щом тя поклати отрицателно глава.
Тогава се обърна към Естер и Адриан. Искаше да остане за малко насаме с майка си, каза с навлажнени очи, но веднага щом чу вратата да се затваря зад гърба й, връвта, която държеше емоциите й, се скъса и тя се строполи до тялото на Еда. Наведе се над безизразното й лице и целуна челото й, над онази гръд, някога цветуща, а сега превърнала се в пашкул, в плен на сън, от който никога нямаше да се събуди. Беше я целувала често в миналото, докато беше в кома, но когато почувства ледените й бузи, се парализира. В нея вече нямаше топлина, нито жизнеността, за която винаги й беше завиждала. Само едно студено тяло, за което не знаеше нищо.
— Здравей, мамо.
Прошепна тези две думи, хълцайки, избърсвайки сълзите си, които се стичаха бързо. Изражението на Еда изглеждаше спокойно, тъмната бръчка, която набраздяваше челото й, сякаш никога не беше съществувала и беше прекрасна в бледорозовата й рокля, онази, която дъщеря й й беше подарила с една от първите си заплати от вестника. Но беше мъртва.
Щеше да остане завинаги прекрасна, чарът й никога нямаше да избледнее, но беше мъртва — тези думи се повтаряха в ума й като задушаваща литания.
Пое дълбоко дъх и погали ръцете й, не си ги спомняше толкова малки, докато една усмивка се блъскаше в стената от болка, която я сковаваше. Нямаше кръстове или молитвеници до нея, никога не беше имала нужда от тях. На Еда щеше да й е достатъчна само нейната Светица, затова Елетра постави между тънките й пръсти медальона от манастира.
Накрая целуна облика на света Елизабета и отново лицето на майка си.
Зарови в чантата си, в търсене на носна кърпичка, но пръстите й попаднаха на нещо различно, по-твърдо — тетрадката с рецепти, онази, която беше открила в манастира.
Елетра гледа дълго изцапаните с брашно ръбове, бучиците от всякакъв вид тесто, които слепваха избелелите страници, и я сложи до майка си.
— Ти беше права, знаеш ли? Трябва да престана да спазвам правилата, които други са написали за мен, опитвайки се да ме накарат да ги харесам на всяка цена. Живях така в продължение на години и винаги съм била нещастна, затова настъпи моментът да се науча да пазя рецептите тук, вътре — прошепна, натискайки с показалец слепоочието си. — Всички рецепти до една, дори и онези, които ти никога не пожела да ме научиш — добави, прехапвайки устни, докато ръцете на Адриан, влязъл тихомълком, шареха нежно по нея.
Елетра докосна ръката му с върха на пръстите си и кимна. Трима мъже в тъмни костюми стояха на вратата с тъмно куфарче.
— Само за момент — им каза. Приближи се до тялото на Еда и между страниците на тетрадката пъхна снимката от онова вълшебно, но в същото време ужасно лято на 1952 година, което беше белязало пътеката на живота им. — Нося ти прошката на Жозефин, мамо, както и моята. Не е твоя вината, че татко е загинал, никой не ти е ядосан за това — прошепна, целувайки я по челото, докато нови сълзи се надигаха от гърдите й.
Едно по-решително изкашляне.
— Елетра — прошепна Адриан и тя кимна. Моментът беше настъпил.
Притиснати от присъствието на всички тези хора, думите, всички онези, които искаше да й каже, се изляха в объркан дъжд, които оставиха по кожата й следа от нещо недовършено.
Тя, Естер и Адриан бяха помолени да напуснат стаята. Затваряха Еда в клетка, но тя не беше създадена за затвор, Елетра го знаеше. Малкото пъти, когато бяха засягали темата, когато научаваха за някоя ВИП смърт от вестниците или за смъртта на някой клиент, Еда винаги й беше повтаряла желанието си да бъде кремирана.
— Бих желала, когато дойде денят, да разпръснеш праха ми в Средиземно море, там е моето място, мястото на всички хора като мен, които идват от морето — беше й казала. Елетра тогава не беше разбрала, беше си помислила, че са думи на романтична жена, но пътуването й и историите от манастира й бяха показали колко дълбоко тази молба е свързана с произхода на семейството й.
Когато на следващия ден служителите от траурната агенция й връчиха урната с праха на Еда, Адриан стискаше здраво ръката й в своята, за да й даде утеха.