Както винаги по време на това кратко пътуване.
Реалност, която изтръгна още сълзи, бидейки неспособна да се изрази с думи.
— Адриан — изпелтечи, когато колата с името на траурната агенция, изписано отстрани, се смеси със сутрешния трафик, но той не й даде време да говори. Взе от джоба си ключовете от колата на Естер, която току-що се беше присъединила към тях, и отвори вратата.
— Качвай се в колата, очаква ни доста път, а ти си много уморена — каза й, милвайки я по лицето.
Естер хвана приятелката си за раменете, веднага щом я видя, че ще се строполи, и седна до нея.
— Аз ще се погрижа за нея, не се притеснявай.
Беше пътуване от около стотина километра, колкото да стигнат до най-близкото пристанище, и по време на целия път Елетра спа. Сякаш тялото й налагаше насила покой, който да й попречи да разсъждава. До нея — урната на Еда.
— Пристигнахме.
Гласът на Адриан я изтръгна от неясните предели на един тягостен сън, дарявайки я с гледката на пристанището. Морски колоси към екзотични дестинации стояха закотвени малко след рибарското пристанище, а пред тях се рееше само необятното море.
Когато стигнаха до един усамотен плаж, Елетра слезе от колата и си оправи косата. Вятърът духаше в посока към остров Титано, морето бързо щеше да отведе Еда до дома й.
Беше настъпил моментът да се сбогува с нея и този път щеше да е завинаги.
Отвори урната, лицето й беше набраздено от дълбока тъга. Имаше нужда да я притиска до себе си още малко, да има още малко време за тях двете.
Погледна Естер, която кимна мълчаливо, усмихвайки й се. Тя щеше винаги да е с нея, нямаше да я остави никога сама, въпреки това тази сутрин Елетра се чувстваше единствената оцеляла от някаква трагедия.
Обърна се да потърси Адриан с бясно биещо сърце и омекнали крака. Нямаше да се справи, ако от Еда й оставаше само шепа прах, ако имаше само една урна от нея, сега, когато се канеше да започне нов живот. Но това беше пътят, избран от майка й, и тя трябваше да го уважи.
Пое дълбоко въздух, но когато усети сълзите да замъгляват погледа й, сведе глава.
— Не мога — прошепна, съкрушена. Затвори урната и я притисна, с вкопчени ръце в майка си, от която нямаше сили да се откъсне.
Една кралска чайка прелетя към брега, огласявайки въздуха с песента си.
Слънцето беше високо в небето, вятърът я обгръщаше в нежна милувка, ръководейки ръката й към задачата, която я очакваше. Природата, животът, може би самата Еда желаеха от нея да я пусне да си върви, да я върне на морето, което протягаше пенести обятия към нея. Сякаш й казваше, че не трябва да се страхува — нямаше да е сама, вече не.
— Мамо! — прошепна през сълзи и след това отново същото вълшебно ухание на анасон изпълни дробовете й с надежда. Идваше от Адриан, Елетра го усещаше как се разнася силно от плътта му.
Адриан, нейният дом. Надеждата за бъдещето, за всичко онова, което се намираше в очите, между гънките на най-после успокоената й душа. Той — последният подарък на Еда, най-ценният. Най-свещеният.
Мъжът, единственият, който беше запълнил значението на думата „ние“.
Елетра го погледна, ръцете й стискаха урната, протегнати към него.
— Каза „завинаги“, нали?
— Елетра, аз винаги ще съм с теб — отговори той, изненадан.
— Закълни се. Закълни ми се, че няма и ти да си отидеш — прошепна с набраздени от сълзи бузи.
— Кълна ти се! — повтори той, милвайки я по лицето. — Сега аз съм тук и нямам никакво намерение да си тръгвам, повярвай ми! — добави, опитвайки се с усмивка да й вдъхне онази сигурност, която винаги й беше липсвала, принудена винаги да живее без корени, с изключение на Еда. Докосна нежно ръцете й, за да потвърди искреността на думите си. — Повярвай ми! — повтори. — Защото те обичам.
Елетра въздъхна. Погледна набързо Естер, след това очите й отново се срещнаха с тези на Адриан, докато шепа прах полетя в небето и затанцува сред цветовете и уханията на завръщането към дома.
Облаците на Елетра и Адриан
500 г захар
5 белтъка
1 шепа изсушени ябълкови резени
1 щипка сол
1 портокал (кората)
1 лимон (кората)
1 чаша цветни конфети
Разбийте на много фин сняг белтъците заедно със захарта, солта и настърганата портокалова и лимонова кора. Сместа е готова, когато, обръщайки купата, остане неподвижна.
Прибавете изсушените ябълки и с помощта на пош оформете малки облаци.