Поръсете ги с цветните конфети и ги изпечете на 100 градуса за 75 минути.
Облаците са готови, когато външната повърхност на целувката е ронлива, а вътрешността й — кремообразна.
Епилог
Елетра натисна скърцащата врата на терасата, която веднага се отвори широко към аркообразния бряг, осветен от току-що излезлите в морето рибарски корабчета.
Леа беше заета с прибирането на прането, на тънкото въже все още висяха различни по цвят и размер дрехи, проснати да съхнат на последните слънчеви лъчи.
Тананикаше си, както правеше винаги, когато е сама, около краката й се въртеше опашката на едно бяло котенце, което мъркаше, търкайки глава в прасеца й.
— Целувка, стига! — изкиска се Леа, надничайки заедно с котето иззад две бели калъфки, но когато видя Елетра на вратата, изпусна на земята коша със сгънатото пране, прогонвайки котето.
— Леа! — поздрави я Елетра, приближавайки се към нея.
— Елетра! — възкликна Леа, спускайки се да я прегърне, сияеща. Притисна я силно и я целуна и по двете бузи, щастлива, че я вижда отново след дългото отсъствие. — Толкова се радвам, че се върна, как си? Кога пристигна?
Елетра хвана лицето й в ръцете си и й се усмихна. Беше минала година от деня, в който се беше качила за последен път на същата тази тераса, и въпреки това всичко там изглеждаше непроменено, макар нищо да не беше вече както преди. Леа беше отворила всички стаи на манастира и беше разширила фурната, която сега разполагаше с магазин за продажба.
— Тъкмо пристигнах. Адриан остана за малко да поговори с Никол, докато аз се качих веднага при теб. Знаех, че си тук, чух те да пееш от градината — каза, усмихвайки се на появилата се на бузите на сестра си червенина.
Небето вече се ориентираше към залез, ароматът на жасмин изпълваше с нежност кадифения вечерен въздух. В един миг Елетра почувства как я връхлитат спомените на тяхното лято, нощите, прекарани там горе в смях и броене на звездите. Тогава все още не знаеше, че Леа е нейна сестра, но може би, си каза, гледайки осеяното й с малки лунички лице, винаги го беше подозирала.
Затвори очи, докато фериботът се сбогуваше бързо с хората, събрали се на кея, известявайки рибарите в залива за преминаването си.
— Манастирът ми липсваше много! — каза с притворени очи, оставяйки се на милувките на мистрала.
— А на мен ми липсваше ти! — прошепна Леа, хващайки я за ръка. — Особено когато след смъртта на Еда и майка ми…
Елетра стисна ръката й, продължавайки да се взира в хоризонта.
— Зная. Зная — повтори с развълнуван глас при спомена за онези тъжни дни. — Жозефин и Еда ще бъдат винаги безсмъртни вътре в нас, но животът продължава, Леа, и ние не можем все да гледаме в миналото. Нашите майки са го правили толкова дълго време, и това почти е разрушило животите им.
— Елетра?
— Да?
Леа застана пред сестра си и я хвана за ръцете. В нея имаше някаква нова потребност, нужда да сподели, да се разкрие както някога. Да сътвори онази специална връзка, която свързва две сестри, запознали се едва като възрастни. Прехапа устни, затупа нетърпеливо с крак по ощърбените на пода плочки.
— Има нещо, което искам да споделя с теб. Което отдавна трябваше да ти кажа, макар че досега да не намерих смелост да го сторя.
Елетра се усмихна. Знаеше за какво намеква Леа, беше се научила да чете вътре в нея преди месеци. И знаеше отлично какво предизвикваше неудобството й, начина, по който навлажняваше устните си, ръцете й, които измъчваха ръкава на роклята й на цветя. Усмихна се и наведе глава, за да срещне големите й морскосини очи.
— В живота ти сега има мъж, нали?
— Казва се Антоан и работи във фурната. И има и друго.
Леа сложи ръка на малкия си закръглен корем и наведе глава.
Тогава Елетра се приближи до нея и нежно повдигна брадичката й, така че да могат да се огледат една друга.
Еда, тя, Жозефин, Леа — напук на времето и на поколенията, съдбата продължаваше да чертае за тях паралелни коловози, по които да води животите им.
— Моята ще се казва Еда Жозефин. А твоята? — я попита, докосвайки леко с ръка същата нежна закръгленост на своя корем.
ОБРАБОТКА The LasT Survivors
Сканиране: Sunshine, 2019
Разпознаване, корекция и форматиране: Purple girls, 2019
Благодарности
Всеки роман представлява едно пътуване и както всяко уважаващо се пътешествие, изисква присъствието на спътници. От тази гледна точка, признавам, „Тайната рецепта на любовта“ имаше голям късмет, защото съм убедена, че е имал най-добрите такива. Първата от тази дълга поредица от благодарности е към Лаура Чекачи и онова първо кафе посред месец януари. На онази маса не открих просто агент, а ценна приятелка. Закриля ме под своето крило, когато никой не вярваше в мен, когато се чувствах сама и изгубена, и ме прие в живота си. Ти си специален човек и ако никога не съм ти го казвала на глас, то е само защото лесно се разплаквам. Много по-добре е да го напиша, така поне няма да ме видиш как се давя в носни кърпички!