— Не разбирам. Щом сте претърпели такава тежка загуба и дори сте изгубили домовете си, защо селото е трябвало да ви изолира?
— Защото сме вдовици, а за жителите на острова е недопустимо една жена да надживее съпруга си. На вдовството тук се гледа като на наказание не само за душата, но и за тялото. Хората избягват да ти говорят, освен ако не са и те вдовици, и когато вървиш по улицата, минават на другия тротоар, като че ли щом си изгубила любовта на живота си, е заразно. Така другите вдовици решиха да се затворят в самотата си в по-затънтената и забравена част на острова. Освен това селото мрази мен и Доминик, защото избрахме по някакъв начин да продължим да живеем. — Сви рамене. — Като че смъртта на Фабиен не беше достатъчно опустошителна.
Елетра почувства как се олюлява. Това беше изповед, за която не беше още готова, и я изумяваше да научи, че това толкова младо лице вече беше изпитало и изгубило радостта от брака.
— Много ли бяхте влюбени?
Никол изсмърка.
— Той беше моят специален човек. Повече от съпруг, брат и приятел, взети заедно. Беше всичко и ми го отнеха.
— Боже мой, трябва да е било ужасно — прошепна Елетра, — но е абсурдно, че местните хора са изолирали теб и Доминик заради това!
— Зная. Както сама си забелязала, нейният характер е различен от моя, реагира на болката с грубост, мълчание и работа, докато аз не успявам да се предам на лошотията на хората и се отчайвам. Затова благодаря на Бог, че изправи на пътя ми Леа. Леа е различна от другите. Живяла е изолирана още от детството си, горката, заплащайки статуса си на сираче с презрението и недоверието на целия остров.
— Как е възможно? Никой не е виновен, че е сирак! — възкликна Елетра, шокирана.
— Тук обаче е възможно, защото всички принадлежат някому още когато се родят. Първо са собственост на родителите и ако са жени, след като се омъжат — на съпрузите си, затова никой не й е простил за произхода й. С течение на годините е трябвало да търпи тормоз и клюки от всякакъв характер по свой адрес и по адрес на родителите си. Някои дори разправят, че е дъщеря на монахиня, ето защо разбира какво означава да не те приемат и затова ни приюти в дома си.
— Манастирът наистина ли целият е неин?
— Да, разбира се. А ти как се озова тук? Мястото не е отбелязано в пътеводителите, които се продават в селото — каза.
— Дълга история — отсече накратко Елетра. Колкото и мила да беше Никол, познаваше я от по-малко от три часа и нямаше никакво намерение да й разкаже за майка си. Беше й достатъчно странно, че го беше направила с Леа, но в този случай се касаеше за нещо различно, за мигновена емпатия. Прочисти гърлото си, решена да подхване отново разговора. — Но е странно, че един сирак разполага с цифра, достатъчна за закупуването на цяла сграда — отбеляза, докато Никол влизаше обратно в кухнята и започваше да подрежда столовете около масата.
— Тя купи манастира директно от Курията на половината от стойността му, плащайки го с наследствата от монахините, които са я отгледали.
— Струва ми се, че е направила отлична сделка, макар че трябва да е била ангажираща инвестиция — коментира Елетра с глава, вдигната към покритите с мухъл тавани и паяжините, които изобилстваха във всеки ъгъл. Състоянието на манастира беше окаяно и въпреки това завиждаше на Леа. За да спаси пекарната, щеше да й е достатъчен подобен късмет, дори половината от сумата, която предполагаше, че е струвал манастирът, но съдбата й беше обърнала гръб. Опита се да се освободи от тези мисли, но когато направи опит да смени темата и попита Никол каква е цената за нощувка в манастира, тя я зяпна слисана.
— Цената ли? — повтори, опулвайки големите си сърнени очи. — Не разбирам.
— Да не искаш да ми кажеш, че Леа не иска и стотинка за нощувка тук?
— Разбира се. Никоя от нас никога не е плащала в замяна на гостоприемството й.
Този път Елетра изпелтечи несвързани думи. Струваше й се почти комично да открие жена с още по-лош нюх в сделките от нея.
— Това място е огромно. Как смята да го поддържа, като не иска да й плащат за настаняване?
Никол започна да навива кухненската кърпа около китката си с отбягващ поглед.
— Досега се справяхме с дребна размяна на продуктите, които отглеждаме, и неща, които изработваме, както и някоя дребна работа, но Леа винаги е отказвала да иска пари за настаняване тук. Твърди, че ако го направи, ще се почувства като лешояд — потвърди тихо, сякаш да говори за пари, беше неприлично.