„Именно в това е бедата“ — помисли си Елетра, обръщайки се да погледне мокрите петна по пода. Ако Леа продължеше да оказва гостоприемство в замяна на малка помощ в домашната работа, щеше да свърши за отрицателно време като нея.
По покана на Леа на следващия ден Елетра не напусна манастира, възпряна и от натрапчивата диря на анасон, която се носеше из стаите на целия манастир. Не успяваше да си го обясни, но имаше нещо магнетично в това малко женско общество. Изведнъж олющената мазилка по стените не беше вече тревожен факт, а слабото налягане на водата и липсващите керемиди от покрива се бяха превърнали в маловажни подробности. Всеки ден й отнемаше двойно време да се изкъпе или да изпере прането, но нищо не можеше да се сравнява с гледката към залива, с ослепителния жълт цвят на лимоните, които растяха на терасата, с мириса на пране, проснато да съхне на слънце. И освен това трябваше да открие връзката между майка си и това място, връзка, която усещаше, че става все по-тясна.
„Престоят тук ще ми се отрази добре“ — повтаряше си вечер, поставяйки обратно билета си за връщане сред документите си, както и беше уверена, че се отразяват добре на настроението й малките жестове, които Леа проявяваше към нея всеки ден, например чаша прясно издоено козе мляко с разбито яйце.
— Не помагам достатъчно, че да бъда глезена така — обърна й внимание една сутрин, докато Леа бъркаше енергично жълтъка и захарта. Държеше чашата притисната под гърдите си точно както правеше Еда — навик, който минаваше отвъд географските ширини и кръвната връзка, сближавайки я още повече с това тайнствено създание. Ако Елетра затвореше очи, докато Леа разбиваше продуктите, й се струваше, че чува всяка отделна прашинка захар да скърца между металната лъжичка и порцелана, за да се смеси след това с мекотата на жълтъка в набъбналата мека и кадифена смес. Смесицата между кафето и горещото мляко беше истинско вълшебство. Жълтъкът и захарта се разтваряха, приемайки ги в кремообразна прегръдка.
Гласът, който беше чула първата нощ, беше затихнал като потвърждение, че е плод на въображението й. Трудно й беше да го повярва, но всеки път когато го споменаваше на Леа или на Никол, те свиваха рамене, заявявайки с печална усмивка:
— Аз нищо не съм чула — фраза, която често беше чувала да й повтарят през онези дни.
Всички й го казваха, но за нея беше без значение, напротив: колкото повече се преструваха, че всичко е нормално, толкова повече Елетра изпитваше нужда да открие причините за подобно поведение. Имаше някаква история, заключена между онези мълчаливи стени, които нощем се изпълваха с гласове, в шепота на Леа и на другите, които понякога спираха да говорят, когато тя влизаше в някоя стая. Не се касаеше за враждебност, не това беше доловила, а по-скоро нуждата да запазят тайните на манастира. Тайна, за която Елетра възнамеряваше да започне да събира улики.
Беше решила да остане, на всяка цена, именно за да разгадае този ребус. Не можеше да си тръгне, не така. Впрочем, сякаш Светицата и самият манастир го искаха от нея, посочвайки й пътя към истината, път, който тя възнамеряваше да измине до последния сантиметър.
— За да изгоря всички тези калории, трябва да излъскам пода на целия манастир — пошегува се, вкусвайки сладко-горчивия вкус на млякото с кафе, докато Леа прибираше празните чаши.
Беше уморена да й отреждат само домакински дейности. Реши да отиде към зеленчуковата градина, намираща се до сградата — парче земя, за което се грижеше Доминик. Работи заедно с нея под зоркия й поглед с надеждата да изтръгне от нея някоя дума… Но напразно, тъй като тя се държеше на разстояние, достатъчно да възпрепятства подхващането на какъвто и да било разговор.
— Леа и Никол помагат ли ти от време на време в градината? — попита я накрая, правейки си сянка с ръка.
Доминик пусна мотиката до един храст и се изплю на земята, впервайки в нея недоверчивите си очи. Острият й поглед изпъкваше на потъмнялата през дългите, прекарани на слънце дни кожа и въпреки това на осеяното й с лунички лице, върху изпънатите й, вечно заключени устни Елетра не долови никаква топлина. Доминик не беше като Никол: нямаше и следа от нежност, нито от чистосърдечност в нея, а само следи от безграничен, дълбок и мрачен гняв, отражение на траур, неафиширан чрез дълги поли, каквито беше видяла да изникват по непроходимите пътеки на острова, а по-скоро затворен в гънките на душата й.
На Елетра й беше хрумнала идея как да вкара някоя пара в джобовете на Леа и искаше да опита да й я предложи въпреки нейното упорито мълчание.