— Мислех си, че бихме могли да попитаме някого в селото или съседните острови дали е склонен да отдели няколко часа от времето си в замяна на част от реколтата, предвид спешните ремонти, които трябва да се извършат. Така или иначе плодовете и зеленчуците са в изобилие. — Обърна се за малко, за да посочи отрупаните със зрели праскови и сливи дървета и зеленчуците, които растяха в лехите. Елетра правеше опити, наистина искаше да бъде полезна, но устните на Доминик останаха заключени и неподвижни пред ентусиазма й. — Изглежда ми добро решение, не смяташ ли? — настоя в опита си да изтръгне отговор от нея, но постигна единствено свиване на рамене.
— Както искаш — предаде се накрая, масажирайки болящия я гръб. За следобеда реши да се посвети на не толкова ангажиращи занимания. Веднага щом се разсея, Доминик я остави сама с мислите й.
— Невероятно — измърмори тихо, със стиснати до хълбоците си юмруци. Погледна внимателно профила на жената и прецени, че въпреки впечатляващата й енергия, трябва да беше по-възрастна от нея с поне десет години. Животът на острова накрая й се беше отразил вътрешно и външно. Болка, самота. Ето това четеше Елетра върху лицето на жената, по мазолестите й ръце и в непоклатимото й мълчание — скала, която Доминик беше издигнала между себе си и останалия свят.
„Тази история за вдовиците е абсурдна“, помисли си Елетра по време на обяда, разбърквайки с лъжицата безцветния бульон, в който плуваха парчета лук. Никол се стараеше много, но в готвенето беше пълен провал.
— Искате ли още супа? — попита младата жена, потапяйки черпака в бульона, но Леа и Елетра поклатиха глави, разменяйки си съучастнически погледи.
— За да направим управлението на манастира по-ефективно, преди време решихме да разделим чистенето и приготвянето на храната на дежурства от по един месец и сега е ред на Никол — обясни й Леа, докато чакаха картофения огретен, който приятелката им загребваше с лъжица от тавата. Обаче щом Елетра видя как се разпада в съседната чиния, сбърчи нос. Картофите бяха недоварени, сиренето не се беше разтопило, а бешамелът представляваше подсладено прясно млекце, което се разстилаше на жълтеникави локви, посипани с индийско орехче.
— Бих могла аз да се заема с кухнята — предложи, оставяйки вилицата в чинията. — Все още не зная колко дълго ще се задържа, но дотогава бих искала да бъда полезна. За съжаление, няма да съм от полза в ръчния труд и не разбирам особено от градинарство, но в кухнята се справям. Доскоро ръководех пекарна, така че най-малкото, което мога да направя, за да се отплатя, е да готвя за вас. Без да броим, че за мен би било чест — добави, поднасяйки ръка към гърдите си. Да готви за Леа и другите две жени, щеше при всички случаи да й остави време, необходимо за проучванията й. След първите дни на адаптация се чувстваше готова да започне да търси улики, които да обяснят предсказанията на Ева, причината, поради която Еда беше закупила онзи билет. Но гледайки лицата на жените, разбра, че да прекара време с тях, като изключим Еда и нейните тайни, беше тъкмо това, от което имаше нужда. След фалита на пекарната за нея беше важно да се почувства нужна и да престане за няколко дни да мисли за проблемите си. Леа преплете пръсти над чинията, докато Елетра нервно въртеше салфетката между пръстите си. Ненавиждаше да е под изпитание и въпреки това нищо не я караше да се чувства по-жива от адреналина в очакване на решението. Така беше и когато работеше като журналистка и поднасяше статиите си на редактора.
— И така? — попита, потропвайки с върха на обувката си по крака на масата.
Леа погледна в очите й, докато тя, с издължен врат, се опитваше да прихване отговора, който желаеше да чуе.
— Мисля, че е добра идея, но ще започнеш утре — отвърна, вдигайки показалец, за да пресече незабавно протеста, който видя да се заформя върху зачервените й бузи. — За днес свърши даже прекалено много работа — каза в заключение, повдигайки вилицата си, за да я забоде в твърдите като броня полусварени картофи, спирайки единствено когато усети ръката на Елетра върху своята.
— Благодаря — прошепна тя щастлива, както не си спомняше да е била отдавна. От много отдавна.
Приключи набързо с обяда и само веднъж се потопи в килера. Отбелязваше в една тетрадка количествата налични продукти, когато, след като взе от бюфета металната кутия с канелените пръчки, забеляза в дъното едно прашасало бурканче. Протегна ръка, за да го извади, но веднага щом погледът й попадна върху тумбестата му страна, върху която беше залепен етикетът, сърцето й заби лудо. Върху стъклото, зад тънката ивица тиксо, с която беше облепена пожълтялата хартия, имаше почерк, който й се струваше познат. Преглътна.