Ръцете й се разтрепериха, а пулсът на сърцето й се ускори бясно.
— Не е възможно — прошепна. — Не може да е вярно.
Но беше, очите й не лъжеха: този почерк, от други времена, с елегантни извивки и замах, приличаше на този на Еда. Бурканът съдържаше захаросана иглика и Елетра се запита какво общо можеше да има с майка й, ако това беше наистина нейният почерк.
Но колкото повече гледаше втренчено пожълтялата хартия, толкова повече чувстваше вътре в себе си убеждението, че това беше именно почеркът на Еда. Трябваше да е нейният. Въздъхна, а с длан обгърна прашасалото стъкло.
— Боже мой, Ева беше права, както и Леа — това място е тайнствено — изпелтечи с притиснат до гърдите буркан, припомняйки си отново всички емоции, които беше преживяла от момента, в който беше прекрачила прага на манастира, често толкова бурни, че да я накарат да се усъмни в здравия си разум. Още от тогава, от първата си среща с Леа, Елетра беше почувствала да я обгръща необичайна енергия, която вибрираше в топлата прегръдка на тези стени, в топлината на Светицата и в сенките, които манастирът криеше зад тежки пердета и внезапно мълчание.
Мълчание във всеки случай по-красноречиво от която и да било дума.
Истината беше там, съвсем наблизо. В буркана, който притискаше невярваща, в потвърждението на едно съмнение, което беше усетила да я обзема още при първата среща с тези стени.
Подпря ръка на стената, която покорно позволи да бъде помилвана. „Майка ми може би е била наистина тук“ — прошепна еуфорично и в същото време изплашено. Най-после следа.
Стисна силно капачката, но устоя на изкушението да я завърти и да се потопи в света на майка си, както когато беше дете и Еда се забавляваше да я кара да отгатва имената на подправките по аромата им.
— Ако това е манастирът, в който е живяла майка ми, тук ще открия отговорите, които тя отказа да ми даде, но Ева ми обеща, че ще открия. Тук ще открия отново майка ми, чувствам го — повтори, гледайки втренчено медените тенджери, които висяха от дървената етажерка над главата й.
Еда винаги беше говорила с нея посредством храната и този път също щеше да я открие именно в храната. Но за да го направи, Елетра имаше нужда да почувства това място както би го направила тя. Защото Еда може би е била там, бурканът, който сега беше скрила в чантата си, можеше да е доказателството за това, затова от там щеше да започне да разплита нишките на тяхното минало. От острова, изпълвайки душата и дробовете си с неговите аромати и миризми, които някога Еда е дишала, за да ги вдиша на свой ред много години по-късно и да се потопи в едно различно време — времето на майка й.
— За нас двете, мамо — каза, докато пантите на ръждясалата порта на манастира скърцаха зад нея.
Въздухът на ранния следобед беше застинал, но това не я интересуваше. Тези часове, най-горещите, придаваха на пейзажите уникална топлина и аромат, отличаващи се с една напълно островитянска ленивост. Нахлувайки в следобедния покой, Елетра чувстваше, че може да се огледа в най-автентичната част на острова, тази, която още от самото начало беше установила връзка с нея. Дивата и забравена част.
„Земята на вдовиците“ — помисли си, оглеждайки землестите пътеки в търсене на черни фигури.
Тръгна по пътеката, противоположна на онази, която се спускаше в селото, в посока към уличките, белязани бавно от стъпките на вехтите сандали на жените, които живееха там, скрити от очите на общността, с разбити сърца. В тази част на острова имаше само високи варовити рифове и дървени скелети на стари кейове между скалите.
Елетра съзря няколко дървени къщи, скрити в боровата гора, но по пътя не срещна нито един човек.
— Призрачно място за живеене — прошепна, заглеждайки се в зеещите бездни в покривите, брулени от лошото време — западащ образ на село, което й се стори, че е било изоставено в рамките на една нощ.
После се обърна към морето и там видя него — първия мъж, когото срещна в тази част на острова. В задушната следобедна мараня съзря белоснежното очертание на ризата му, която изпъкваше на необятния фон. Седеше на една скала в очакване някоя риба да захапе стръвта, с блок за рисуване върху колената и бутилка до себе си.
„Художник“ — помисли Елетра, наблюдавайки го как протяга затворен юмрук, за да вземе мерките на пейзажа, който пренасяше върху хартията, изумена да види как нанася бързи преплетени щрихи с въглен. „На всичко отгоре е и готин тип“ — добави наум, разглеждайки широките плещи и добре изваяните ръце под навитите ръкави, докато, развеселена, откъсваше клонка мирта. Вдъхна силния аромат, който листата изпускаха на слънцето, и когато повдигна поглед, за да види отново непознатия, очите им се срещнаха. Имаше тъмни, като препечени лешници очи и светла брада, която покриваше ясно изразените черти на лицето му. Трая едва миг и Елетра веднага отстъпи назад, търсейки прикритие сред растителността. Той я беше видял, знаеше какво прави: даваше си сметка, че да шпионира мъж, е поведение на девойка и въпреки това не беше съумяла да устои на изкушението. Смутена, пое обратно.