Когато стигна до манастира, забеляза Доминик да се разхожда сред високата трева, държейки две дървени касетки — кошери. Не носеше никакво предпазно облекло срещу пчелите и си тананикаше песен, която Елетра беше чувала и майка й да пее. Спомняше си смътно думите. Веднага щом си проправи път сред храсталаците, жената се обърна ненадейно. Приклекналите й колена бяха готови да отскочат като пружини, а очите й се бяха вторачили в нея недоверчиво.
Размениха си по един поглед, само един, и в този момент на Елетра й се стори, че забелязва сянка на сълза.
6
Сребриста линия посече тъмната нощ, дарявайки с желание ловците на звезди.
Елетра се присъедини към Леа на терасата, за да се наслади на вечерта. Застана до нея, готова да потисне побиващите я от студ тръпки, мятайки на гърба си стария шал на Еда. Приятно беше да сподели с Леа впечатленията си от деня, но това, което най-вече оценяваше в компанията й, беше свободата да пази мълчание. С нея нямаше нужда да запълва празнотата от думи и по някакъв начин, който все още не можеше да проумее, всяка една от двете, изглежда, беше способна да запълни празнините на другата, сякаш между двете съществуваше мълчаливо споразумение, пакт, сключен в минал живот.
— След залез всичко е толкова поетично — отбеляза.
— Замиращо, бих казала.
Елетра кимна в знак на съгласие, изумена: езикът на Леа беше по-бърз от нейния, но умовете им бяха в пълна координация.
— Да — съгласи се.
От терасата нощта изглеждаше вълшебна. Хоризонтът едва се различаваше от тъмната фигура на боровата гора, а по-нататък, където очите трудно фокусираха и предметите ставаха дребни, слабите светлини на колелата на търсещите приключения и свобода младежи от селото танцуваха в тъмното като светулки. От пристанището, носени от вятъра, долитаха гласове, принадлежащи на един обикновен, спокоен живот, както и далечно ехо на включени радиостанции.
Сякаш едната част на острова искаше да живее и за другата, потънала в пълната тишина на мрака. И в центъра, в сърцето на тази сурова земя, се намираше манастирът — пазител на тайните, които Елетра чувстваше като завързани за миналото й с двоен възел, завързани за онзи буркан със захаросани иглики, с който не се разделяше никога.
— Искам да те попитам нещо. — Елетра направи първата крачка, чегъртайки изгорялата от слънцето боя на парапета.
Леа, унесена от ослепителната светлина на звездите, се обърна леко.
— Кажи.
— Ти винаги си живяла тук, нали?
Тя кимна.
— На практика съм родена тук, в манастира.
Елетра извади от джоба си буркана със захаросаната иглика и й го подаде.
— Имаш ли представа кой може да е надписал този етикет?
Леа се наведе да го разгледа.
— Изглежда много стар, къде го намери?
— В един ъгъл в килера, докато правех инвентаризацията.
— Значи трябва да е бил там от много време.
— Тъкмо това бих искала да разбера. Ти със сигурност знаеш нещо за миналото на манастира. Изглежда толкова очарователно място. Кой знае колко истории се носят по отношение на сградата — каза замечтано, загледана в луната, докато Леа отстъпваше назад леко, с вдървени гръб и ръце.
— Това, че съм израснала между тези стени, не ме прави пазителка на манастира — отговори хладно, но Елетра не позволи тази й враждебност да я сплаши и премахна дистанцията, която приятелката й беше установила помежду им, хващайки я за ръка.
— От теб искам само малко помощ.
Леа шумно пое въздух, ръката й беше ледена.
— Честно казано, не разбирам защо историята на този манастир те интересува толкова много. Става дума единствено за една изоставена сграда, нищо повече.
Елетра въздъхна: Леа избягваше въпросите й точно както беше направила, когато я беше попитала за гласа, който беше чула първата нощ. Колкото и да вярваше на магии и внушения, в действителност й беше трудно да приеме, че да чуе някой да изрича името на майка й, е плод на халюцинация, и се разкая, задето беше оставила настрана този въпрос.