Завъртя буркана в дланта си. Милиони хора можеха да имат същия като Единия почерк, но тя беше сигурна, че има нещо повече от това.
— Този почерк прилича страшно много на този на майка ми.
Леа преглътна.
— Разбирам, но… — Остави изречението недоизказано и се надвеси през парапета, а в очите й се забелязваше бегла сянка.
— Може би трябва да попитам Доминик, тя може би знае нещо.
— Съмнявам се. Тя живее тук отскоро, а този етикет, изглежда, датира от много отдавна. Вероятно от годините преди войната, когато манастирът е бил в пълния си разцвет. Съжалявам, че не мога да ти помогна.
— Може би бих могла да се обърна към някоя монахиня, някоя възрастна сестра, която се е преместила на континента.
— Невъзможно — отсече Леа сурово.
— Защо?
— Починаха преди години. Всички.
Удар, който Елетра не очакваше и който я накара да се олюлее. Следователно е в задънена улица, сякаш държи ключ от вече празна каса.
— Е, поне опитах, ако не друго — каза мрачно. — Странно е, знаеш ли, въпреки всичко понякога ми се струва, че я чувам. Майка ми, имам предвид. Имам чувството, че е именно тук, до мен.
Леа се обърна внезапно, един непокорен кичур коса покри лицето й.
— Майките са истински пиластър, историческата памет на нашата душа. Не вярвам, че съществува нещо по-свято от любовта, която свързва майката и нейното дете.
Останаха мълчаливи дълго, докато вниманието на Елетра не беше привлечено от зова на една кукумявка.
— Има още нещо, което бих искала да те попитам — подхвана отново, обръщайки се към Леа, която й даде знак да продължи. — Разхождайки се из манастира тези дни, забелязах, че има много затворени стаи, по-точно цяло крило, и се питах…
— Какво конкретно искаш да знаеш? — прекъсна я Леа със сбърчено чело.
Беше посред нощ и единствената светлина беше тази в небето, но Елетра можеше да се закълне, че забелязва някакво трептене в погледа на приятелката си. Обърна се с гръб към панорамата, скръствайки ръце на гърдите си.
— И така, първо историята с гласа…
— Казах ти, вятърът си прави подобни шеги…
— Опитвам се да го повярвам, но стига, абсурдно е! — отвърна Елетра, с изписана на лицето й скептична усмивка. — Какъв ще е следващият ход — призрак, който броди из манастира ли? Всички сме малко големички да вярваме още в приказките — пошегува се, но Леа не се засмя заедно с нея. Вкопчи се в парапета.
— Затворените стаи трябва да останат затворени. Там няма нищо важно, повярвай ми. Когато манастирът все още се обитаваше от монахините, се използваха за складове и архиви, но после бяха изпразнени и затворени. По-възрастните твърдят, че вътре нацистите са разпитвали и измъчвали местните партизани, а никой не обича да се връща на подобно място. Там вътре все още има много болка.
Елетра се съгласи, разтърсена от дозата жестокост, съдържаща се в разказа на Леа.
— Ок — прошепна, а приятелката й отново се загледа в хоризонта.
Задухът от последните дни беше пометен от северозападния вятър, който беше задухал отново над развълнувалото се море. Щеше да продължи три дни. Елетра вече беше започнала да опознава ритъма на острова, на който се намираше. Междувременно Леа продължаваше да гледа панорамата. Нещо не се връзваше в поведението й, помисли си Елетра, но не настоя. Искаше да я разпита още за буркана с игликата, но въпросите се задушаваха в гърлото й. Трябваше да се оправя сама, помисли си на връщане към стаята си.
Посред нощ я застигна някаква врява, преди шумът от стъпките в коридора да я събуди.
Облещи очи. Имаше някого пред вратата й, но който и да беше, се беше спрял при първите звуци от пружината на леглото й. Елетра я прокле през зъби и бавно освободи краката си от чаршафите. Ако беше достатъчно внимателна, щеше да открие кой е. Тръгна боса, с притаени дъх и пулс, със студена пот, която се стичаше по гърба й, но тъкмо когато понечи да стисне бравата и да се възползва от ефекта на изненадата, остана неподвижна пред малкия правоъгълник, плъзнал се в процепа между пода и вратата.
Някаква бележка се беше появила в краката й.
„Не задавай въпроси.“
Елетра се наведе да вдигне посланието, сърцето й биеше бясно.
— Какво означава това? — прошепна, държейки между пръстите си поредната мистерия. — Ти знаеш, нали? — попита човека отвъд вратата, но той, ако беше там, не й отговори. Тогава Елетра сграбчи бравата и отвори, сигурна, че ще завари тайнствения вестоносец на мястото, но откри само мрак, тъмен тунел, който обгръщаше целия коридор, потънал в тишина точно както се заповядваше в бележката.