— Адриан понякога е малко враждебен, но когато го опознаеш, разбираш, че е специално момче. Той ни помага много. Той е нещо като момче за всичко тук, на острова, където се премести наскоро. Печели хляба си, като върши разни дребни работи в селото, тъй като, за съжаление, рибарският занаят не е особено доходоносен — разказа й Никол. — Изисква усилия, саможертви и доза късмет, какъвто малко хора имат, за съжаление — добави, но Елетра вече не я слушаше, отмествайки трудно погледа си от вратата, през която той беше минал преди малко. Във въздуха все още се носеше миризмата му — смесица от бял мускус и море, която я беше впримчила.
Затвори за миг очи, опитвайки се да запечата в ума си тази миризма. Харесваше й, имаше дъх на лято.
— Мен ли беше дошла да търсиш? — попита я малко след това Никол, изправена до стълбата. — Слушам те, кажи — настоя, потропвайки с показалец по металните стъпала на стълбата, но Елетра поклати глава.
— В интерес на истината, не — отвърна. — Бях дошла само за няколко минутки вглъбяване, не искам да преча. Ще се върна по-късно, когато свършите. — Поздрави я, взе кофата, която беше оставила на входа, преди да влезе.
Приближи се до кладенеца по средата на манастирския двор, където с няколко отработени движения завърза кофата за макарата и я спусна вътре. Изчака да чуе плясъка на метал във водата и започна да тегли въжето, но да вдигне пълната кофа, изискваше повече сила, отколкото имаше. Задърпа със стиснати ръце въжето, което дереше дланите й, без да постигне никакъв резултат, освен да се запъхти.
— Нужна ли е помощ?
Елетра пусна въжето, което беше прихванато тъкмо навреме от засегнатите от артрит ръце на жената до нея.
— Полека, момиче, не съм толкова млада, че да си позволя подобни геройства! — изпротестира, връщайки й невъзмутимо края, пред ококорените очи на Елетра, която междувременно се опитваше да провери в паметта си лицата, които през тези седмици бяха посетили манастира, за да почетат Светицата, но нито едно не отговаряше на тази около седемдесетгодишна жена със здраво телосложение и строго изражение, което подсказваше железен характер.
— Доминик тук ли е? — я попита с дрезгав глас на заклета пушачка.
Елетра завърза въжето и се обърна да я погледне, изумена. Не беше разбрала и дума от онова, което й беше казала. Жената говореше на островитянския диалект, твърде бърз, за да може да го разбере.
— Извинете, не разбрах — изпелтечи, приближавайки се към жената, която не можа да възпре гримаса на нетърпение.
— Попитах те дали Доминик е вкъщи, трябва да говоря с нея. До-ми-ник, ясно? — произнесе отчетливо, на висок глас, все едно говореше на разсеяно дете, но пред неловкото изражение на Елетра пое дълбоко дъх и прокара ръка през посребрените си коси, ровейки из запасите на оскъдното си търпение. — Чужденка си, нали? — поде наново, оставяйки диалекта, уверена, че този път ще й отговори.
— Точно така — потвърди Елетра, облекчена, че разбира поне една дума. — Живея тук само от няколко дни, не съм от острова. Идвам от континента, както казвате по тези места — каза, развеселена от този израз, като че ли съществуваше въображаема граница в морето, отделяща една от друга тези две реалности, разделяйки места и хора.
Жената кимна в знак на съгласие, навеждайки се да вземе кошницата си от земята.
— Значи ти си Елетра — каза, докато с крайчеца на окото търсеше в чуждоземното й лице потвърждение на слуховете, които беше чула за нея, избърсвайки бързо ръцете си в избелялата си от слънцето пола. — Аз съм Изабел Фушè, акушерката на острова и стара приятелка на Леа. — Стисна ръката й по-силно, отколкото Елетра очакваше от жена на нейната възраст, продължавайки невъзмутимо да се взира в нея. Изабел я гледаше така, сякаш я познава или разпознава в нея нещо, което й убягва, но Елетра беше сигурна, че не е онази груба жена, каквато строгото изражение на лицето й я караше да мисли, че е. В погледа й имаше топлина, а внушителната й фигура беше обгърната от аромат на виолетки, но веднага щом понечи да отвори уста, жената я изпревари. — Добре. Сега, когато се познаваме, можеш ли да отговориш на въпроса ми, ако обичаш?
— Ще я откриете в градината, мисля — отговори. — Във всеки случай, когато отидете при нея, внимавайте. Наредила е няколко кошера покрай браздата, пчелите може да ви ужилят — предупреди я, но още не беше свършила да говори, когато жената вече беше потеглила в посока към градината, с уморена стъпка и превит от възрастта гръб. — Луда работа — изкоментира, гледайки как Изабел си проправя път из треволяка.