„И въпреки всичко — помисли си, прехапвайки устни, — ако Изабел е акушерката на селото, ще знае много неща за историята му. Бих могла да й задам някой въпрос за майка ми.“ После се сети за бележката, за заплахата в нея. Беше й наредено да запази мълчание по отношение на тайна, която, изглежда, целият остров искаше да запази.
По време на обяда реши да попита Леа за Изабел и за ролята й на острова, но получи само накъсани отговори.
— Какво да ти кажа? Изабел винаги е била тук, на острова, още откакто съм се родила — беше коментарът на Леа, докато бъркаше с лъжица в супата.
— Така че смяташ ли, че е възможно да е познавала майка ми, че може да ми каже нещо за нея, за живота й в манастира, в случай че наистина е живяла тук?
Леа кимна, отчупвайки залък хляб с нетърпеливо движение.
— Да, но преди това би трябвало да разбереш дали Еда действително някога е стъпвала на острова… Така или иначе не зная. Дори и да я е познавала, не мисля, че си спомня. Обожавам Изабел, тя е повече от майка за мен, но тъкмо защото я познавам толкова добре, те предупреждавам, че паметта й започва да й изневерява и спомените й също не са вече много ясни. На твое място не бих повярвала на всичко онова, което казва. Фантазията е малко в повече, когато става дума за нея — й каза, отсичайки рязко, докато чупеше на малки залци хляба, преди да го пусне в паницата.
Следователно стената, от която Елетра така се опасяваше, отново се беше издигнала пред безпомощния й поглед. Беше разбрала, че да настоява, е напълно безсмислено.
Имаше нужда да се разходи. Селището, когато го съзря да се подава от пътя, приличаше на шепа къщи, сгушени около доминиращата в залива църква, гледаща към пристанището. „Остатъци от разядена от морето набожност“ — помисли си Елетра, когато, приближавайки се до внушителната дървена, фино издялана от местните занаятчии порта, видя, че боята на стените се бели на големи бели люспи.
— Свещеникът, защо не се сетих по-рано! — възкликна. Той може би знае нещо за Еда. Религиозните власти в малките населени места като това на острова често пъти представляват паметта на общността.
С биещо в гърдите сърце натисна с цялата си тежест вратата, но шумът от стъпките зад гърба й я накара да се обърне. Зад нея стоеше около трийсетгодишен мъж с дълго черно расо и бяла якичка, която прикриваше белег на врата му.
— Мога ли да ви помогна, госпожице?
Елетра се обърна и опря гръб в тежката дървена врата.
Един младеж, ето кой беше свещеникът. Мъж, който със светлите си на цвят коси, с червеникавата си брада и прозрачната си кожа сякаш беше даден назаем на остров Титано само няколко дни преди това.
Всичките й надежди като че бяха обречени да корабокрушират в младото лице на мъжа, който я наблюдаваше с любопитство, но все пак реши да направи опит.
„Така и така си тук, поне пробвай да попиташ за предшественика му“ — си каза не особено убедена, но пристигането на една възрастна жена, вероятно домашната му помощница, я възпря. Беше я виждала в манастира само веднъж, бегло. Носеше цветя на Светицата и се беше затворила в капелата в продължение на два часа преди да я засече в двора на манастира. Тогава Елетра си спомни, че беше вдигнала забрадката й, която беше паднала на земята, и й я беше върнала, а тя я беше взела, без дори да й благодари, отдалечавайки се наперено.
Веднага щом погледите им се срещнаха, я връхлетя отново същата недружелюбност. Помощницата я удостои само с поглед, достатъчен, за да се сети коя е, но в малките й очи като на пор съзря ясно осезаема враждебност.
— Трябва да вървим, мон пер, предстои погребението на вдовицата на пощальона, а и трябва да се организират посещенията на болните. Роза има нужда от последно причастие, семейството й тази сутрин вече два пъти пита за вас. — Говореше на мъжа, застанала с гръб към Елетра, сякаш тя не беше там, в църковното преддверие, заедно с тях.
Отношение, което тя не възнамеряваше да търпи пасивно.
— Извинете, господин свещеник, знаете ли как мога да се свържа с вашия предшественик? Тук ли живее? — попита го, заличавайки така дистанцията, наложена помежду им от жената, която й хвърли пълен с омраза поглед.
— До смъртния одър на тежко болната си сестра е, ако наистина държите да знаете. В Париж. Но мисля, че никой с капчица съвест и интелект не би се осмелил да го безпокои в един толкова болезнен момент — отвърна жената вместо свещеника.
Поредната стена. Тъкмо това долови Елетра в думите на помощницата, в скованата й стойка, в стиснатите й в юмрук ръце. Не беше желана, а въпросите й — още по-малко.
Преглътна и се усмихна на свещеника, който й се стори облекчен, сякаш по някакъв начин жената го беше избавила от неудобно присъствие.