— Безкрайно ви благодаря за времето, което ми отделихте. Приятен ден, отче — сбогува се с него.
Тръгна по криволичещия път и не беше трудно да открие кафенето на селото, единственото с обществен телефон. Не беше много далече от църквата и пред вратата Елетра видя обичайната групичка мъже, типична за малките населени места, с чаша прясно вино в ръка и смеещи се за щяло и нещяло. При пристигането й цялата компания замръзна, с изключение на мъжа със зелената, завързана на кръста престилка, вероятно собственикът, който продължи да отпива от бирата си все едно нищо не се е случило.
— Мога ли да вляза? — попита Елетра на вратата. Заведението беше обгърнато в полумрак с две стари дървени маси и надран барплот, отрупан с наполовина празни бутилки.
Никакъв отговор.
Прокашля се и повтори въпроса на висок глас, докато подметките на сандалите й скърцаха по прашния под, но колкото по-навътре влизаше, толкова повече я задушаваше смесицата от миризма на тютюн и вино. Вдъхна кълбо дим и притисна ръка до шията си, подавайки се през прозореца, който гледаше към задната част.
— Има ли някой? — повтори, изгубила търпение.
Шум от счупени чинии отекна в тишината и от вратата, която водеше към кухнята, изникна една млада, задъхана жена с хлътнало лице и бретон, който прикриваше челото й, с поглед, загледан упорито в плочките на пода.
— Съжалявам много, че ви накарах да бързате, но мислех че… — каза Елетра.
— Как мога да ви помогна? — прекъсна я жената. Тънкият й глас се беше разнесъл, без да й даде време да довърши.
Елетра изпъна гърба си, с вкопчени в чантата ръце. Имаше нещо странно в тази ситуация. Барманът навън не я беше удостоил и с поглед, а жената, която би трябвало да го замества на бара, изглеждаше кълбо от нерви, с непрекъснато движещи се възлести ръце и с наведен поглед, който от време на време се изплъзваше крадешком към вратата. Предположи, че се страхува, че собственикът ще я смъмри заради счупените чинии, или може би беше просто неопитна, но каквато и да беше причината за поведението й, реши да не й създава допълнителни проблеми.
— Едно студено кафе, моля — поръча веднага щом съзря една тъмна кана с лед до тази с чая, докато търсеше телефона. Откри го в дъното на залата вдясно, до тоалетната с табелка „Не работи“, висяща от дръжката на вратата. — Имате ли нещо против да използвам телефона? — каза, посочвайки тъмния ъгъл на заведението, докато жената я гледаше изпод дългите си тъмни мигли. Нито дума, само знак за съгласие.
Обаждането беше кратко, все пак достатъчно, за да се увери, че Еда е добре и че най-добрата й приятелка не я е забравила.
— Писмата ти пристигнаха едва вчера, всички накуп. Знаеш ги пощите — извини се Естер малко преди Елетра да я изуми с известието, че ще удължи ваканцията си. Мълчание на фона на някаква реклама за крем против бръчки с чудотворни резултати. — Ама как, ще останеш ли? Когато замина, смятах, че възнамеряваш да останеш само две седмици, не разбирам.
— Зная, но се случиха много неща — каза в свое оправдание. Вкопчи се в слушалката, оглеждайки залата с крайчеца на окото си. Не искаше някой да я чуе. Въздъхна дълбоко в малките черни дупки на слушалката, представяйки си как Естер нетърпеливото потропва с крак. — Работата е там, че в това място се крие нещо особено, не мога да ти го обясня — отвърна тихо. — Тук се чувствам по-близо до майка ми, отколкото когато стоях до нея в болницата в продължение на месеци. Струва ми се, че я съпреживявам, че я дишам във въздуха. Че най-после мога да разясня нещата и да открия отговорите, които именно тя цял живот е отказвала.
— Елетра, да не си полудяла? Какво ще рече, че се чувстваш близо до майка ти, какво общо има Еда с този тайнствен манастир? — нападна я Естер. — И каква е тази история със съдбата, някакъв вид душевна промяна ли? Не върши глупости, моля те. Еда има нужда от теб тук, престани да бягаш.
Елетра въздъхна. Не можеше да заговори на Естер за захаросаната иглика и за тайните на манастира, защото със своята хиперрационалност никога нямаше да разбере неща, които тя самата не можеше да обясни и които въпреки всичко съществуваха и бяха реални.
— Аз не бягам, вече говорихме за това — отвърна, но това беше всичко, което успя да каже, преди връзката да се разпадне, оставяйки я с монотонното даване на свободно. Забърка в джобовете си в търсене на още монети, но й оставаха само няколко, колкото да плати сметката. Сразена, затвори слушалката и се върна на бара, където я чакаше кафето й.
— Заповядайте — каза жената, поднасяйки чинийката към Елетра, която наблюдаваше изненадана замъглената чаша. Не беше чула и една нейна стъпка и смяташе, че е забравила за поръчката й, която обаче я чакаше, изпълвайки залата със силния аромат на препечени зърна кафе.