Елетра остави течността да се плъзне бавно по езика й, силна и кремообразна.
— Най-доброто студено кафе, което съм пила през последните години — направи комплимент, вдигайки празната чаша, изтръгвайки усмивка от барманката. Плъзна показалеца си по ръба на мокрото стъкло и повдигна поглед към жената зад бара. Под изцапаната й престилка и къдравата й коса се криеше красиво меланхолично лице. Тези шоколадови на цвят очи, така уморени и трескави, сякаш притежаваха редкия дар да разказват. Очи, които очароваха и които все пак онзи вид страхопочитание, който ги караше да се заковават в пода, ги смазваше. Очи, скрити зад дълги черни мигли, подобно на издигнати бастиони, пазещи своите тайни.
— Знаете ли дали тук наблизо има пекарна или хлебарница? — я попита.
— Не — отговори сухо, но пред смутеното изражение на Елетра прехапа устни, набраздени от десетки малки резки. — Хляба го доставят всяка сутрин от най-близкия остров, там има малка фурна — добави, чукайки бутоните на касата. Даде касовата бележка на Елетра и подхвана наново да бърше барплота. Не очакваше разговор и не изглеждаше да има намерение да го насърчава.
А Елетра потропа с пръсти по хлъзгавото дърво.
— В такъв случай сутрешната доставка е единствената за деня, така ли?
— Освен ако не вземете лодка и не отидете да го купите лично.
— Не съм от острова, отседнала съм в манастира.
Ненадеен проблясък в погледа осветли лицето на жената, озарявайки го с нежност.
— В манастира на света Елизабета ли сте се настанили?
— Да. От известно време — отговори Елетра, давайки начало на наситен и неочакван разговор със Сабин, която се оказа съпруга на собственика на бара, който беше останал навън да пие с приятелите си. Случайно беше открила обща тема — на жената й беше достатъчно да чуе името на Леа, за да се отпусне.
— Познавате добре Леа, нали? — запита я Елетра, търсейки проход в островитянската недоверчивост.
— Да, разбира се, горката Леа — кимна Сабин. — Като се замисля за слуховете, които се носят по неин адрес… Злите езици говорят, че й направили отстъпка от цената на манастира, защото Курията искала да откупи мълчанието й — сподели тя, сипвайки й второ кафе. — Аз черпя — каза, без да обръща внимание на вдигнатата ръка на Елетра, която с любопитство издърпа един стол до барплота.
— Мълчанието й ли? Поради каква причина? — запита, настанявайки се удобно.
Сабин я погледна уклончиво.
— Дълга и съвсем злощастна история.
— Имам много време на разположение — отговори. — И във всеки случай рискувам да умра, изпържена от жега, ако стъпя навън — пошегува се, поглеждайки към вратата.
Жената се усмихна сдържано и метна кухненската кърпа на рамото си, докато отвън долиташе бурен смях.
— Животът на Леа никога не е бил лесен, никога. Сираче е, откак се е родила, горката. Отгледана е от монахините, но още след войната манастирът започна да се обезлюдява и когато преди няколко години починаха и последните монахини, Курията обяви за продан сградата, която Леа купи с наследствата, получени от монахините.
— Да, Никол ми каза.
— Но това не е всичко — добави. — В селото много хора вярват, че Леа е дъщеря на последната игуменка, затова я обвиняват, че е била облагодетелствана при покупката на сградата, но аз никога не съм вярвала на тази история. Тя е само едно нещастно момиче, което никога не е имало семейство, на което да разчита, освен една ограничена група монахини. Жестоко е да се клюкарства така.
Елетра оправи сплесканата си от задуха коса и си пое дълбоко въздух.
— Възможно е да не се касае за жестокост, а за ревност, макар, честно казано, да не разбирам за какво да й завиждат, предвид, че живее в бивш разпадащ се манастир. Мисля, че човек може да желае повече от живота — отвърна, докато Сабин въздъхваше с горчивина.
— Права си. Като се има предвид в какво състояние е, е истинско чудо, че все още не е рухнал. От много време не е ремонтиран.
Елетра се изправи на стола.
— Научих, че е бил използван от немците като база за измъчване на затворници — каза, но Сабин поклати глава.
— Грешиш. Нито един немец не е прекрачвал манастира, Съпротивата на острова е бранила храбро Светицата — каза, изпъчвайки гордо гърди.
— Разбирам — съгласи се Елетра с напрегната усмивка. Леа я беше излъгала. Това, което в началото беше само съмнение, се беше превърнало в истина благодарение на Сабин, но не разбираше защо го беше направила, какво трябваше да крие. — Разкажи ми повече за историята с игуменката — каза.