Сабин набърчи чело, изумена от интереса, който тази история беше предизвикала у младата чужденка.
— Това е само легенда. Някои казват, че игуменката е последната останала жива монахиня и че се крие в тайна стая, други твърдят, че е много красива жена, която е сключила договор с дявола, за да получи безсмъртие, а трети — че е умряла преди много години и че духът й броди из пустите стаи на манастира. Само дето никой никога не я е виждал. И аз не познавам лицето на тази жена, при положение че съм родена и съм израснала тук.
Някъде на улицата иззвъня звънец, но нито една от двете не му обърна внимание.
— Има нещо обаче, което не разбирам — подхвана отново Елетра малко след това. — Как е възможно никой никога да не е виждал игуменката? Не ми се струва, че манастирът принадлежи на орден в режим на строго уединение.
— Вярно е, но последната игуменка никога не се е показвала публично. Не е вземала участие дори и на празника на Светицата по онова време. Винаги е живяла затворена в манастира.
Елетра навлажни устните си, готова да зададе още въпроси, но млъкна веднага щом видя собственикът да влиза с две празни бутилки, давайки знак на жена си да му подаде други. Въздухът изведнъж стана тежък и поведението на Сабин се промени напълно. Гласът й беше притихнал, раменете й така се бяха стегнали, че на Елетра й се струваше, че иска да потъне в себе си. Без да помръдне и мускул, изчака мъжът да ги остави отново сами и отново премина в атака:
— Но защо?
— Никой не знае — отвърна Сабин. — После мина време, манастирът започна да се изпразва постепенно, докато не стана собственост на Леа. И после се случи онова, което всички знаят.
Елетра се приближи с цялото си тяло към жената.
— Какво?
— Буря — отговори лаконично жената. Обърна се към Елетра противно на волята си, борейки се с желанието да забрави, но продължи. — Нощта, през която обликът на острова се промени. Ужасна история. Страшна — отсече, скривайки се в задната стаичка, откъдето се показа малко след това с каса бира. — Преди две години островът беше връхлетян от страшна буря, най-ужасната, която някога е бушувала по тези земи. Отнесе рибарското селище отвъд хълма и всички мъже, които този ден бяха излезли за риба. Страшна история, казах ти. — Ръцете й трепереха, а дишането й ставаше все по-забързано, сякаш все още усещаше как морето бушува в ушите й.
Хвана едната бутилка, но вместо да я изхвърли, погледна към вратата и притисна тъмното стъкло към гърдите си, прегръщайки го, сякаш е новородено бебе. — Беше през януари, адски студ. Честно казано, не си спомням много от онзи следобед, само че изведнъж небето почерня и се стовари водна стена — разказа с треперещ глас. — Беше навсякъде — в къщите, по улиците, в градините. Не спирах да греба вода от мазето с една кофа. Ръцете ми бяха подути и зачервени, толкова беше ледена, но всеки път, когато се качвах на върха на стълбището, знаех, че най-лошото ме чака навън, когато щях да отворя. Всеки път когато се подавах от вратата, чувствах примесения с вода вятър да дращи лицето и ръцете ми, беше невъзможно да се издържа.
Покри лицето си с ръце, погледът й беше занесен, далечен.
— Не можех дори да държа очите си отворени, затова се затворих вкъщи. Съпругът ми Густав обаче настоя да остави бара отворен онази вечер. Каза, че никой не би останал с удоволствие сам в подобно време, и беше прав. За няколко часа тук се изсипа половината село.
Сабин разказваше с монотонен глас, сякаш тези спомени принадлежаха на друг човек, въпреки това Елетра успяваше да долови впримчения студ в думите й, в пръстите, които се преплитаха едни с други.
— Тогава нощта настъпи по-рано. По-рано се стъмни. Спомням си го добре, също като морето, все по-бурно и бяло, блъскащо се в брега. От тази част на острова сме късметлии, защото пристанището и заливът ни пазят от най-бурните вълнения, но само Бог знае какво се случва отвъд Титано. Онази част е най-изложената, там теченията винаги са много силни. Но именно там, в този проклет провлак, има повече риба и рибарите ходят винаги там. Бяха потеглили еуфорични сутринта, правейки планове за печалбата от улова, а вместо това никой от тях не се завърна. Нищо, дори парче дърво или скъсана мрежа.
Очите на Сабин бяха лишени от всякаква светлина. В тях имаше прекалено много ужас, прекалено много чужди сълзи, че да пролива още.
— Бяхме всички в бара, когато дойде кметът — Винсен Льору. Въпреки бурята някои от рибарските съпруги бяха прекосили пешком острова само за да получат новини. Бяха пристигнали с прогизнали дрехи да попитат какво е станало с мъжете им, но молитвите се оказаха безполезни. Малко след полунощ властите информираха кмета, че са преустановили издирването. Обясниха, че няма новини за рибарите от твърде много часове и при подобна вихреща се буря да се продължи с издирването, щяло да изложи на сериозен риск и спасителите. — Потърка ръцете си, почувствала студ при спомена за онази мрачна нощ, а в очите й все още се виждаше приливът, който беше прекършил острова.