— Винсен влезе през онази врата, спомням си го сякаш беше вчера. Лицето му беше мрачно, а ръцете му, в които стискаше бюлетина на бреговата охрана, трепереха. Проправи си път сред хората, за да застане по средата на залата, и започна да чете. Прочете и препрочете няколко пъти комюникето на висок глас, така че да могат да го чуят и седналите в дъното, но никой от нас не разбра какво казва. Стояхме и го гледахме опулени, кой със стисната в ръце броеница, кой вкопчен в бутилка вино. Но после разбрахме, и още как! Всичко стана ясно на следващия ден, когато слънцето огря развалините отвъд Титано. Цели семейства, от които само жените бяха оцелели.
Бурята беше преобразила за няколко часа географския облик на една земя, загубила цяло поколение мъже. Сабин й разказа за жени, които блуждаели по улиците в търсене на убежище и на съпрузите си, намиращи се в морето по време на бурята, за това как много от тях, сред които Доминик и Никол, няколко часа по-късно се бяха озовали в бара на селото, с прогизнали лица и души. Косите им бяха изцапани с кал, а дрехите — натежали от изтръгнатите от вятъра отломки от къщите, от един живот, който им беше отнет. Погледите им бяха празни, устните отворени, но неспособни да издадат и звук от ужаса, в който беше изпаднало съществуването им.
— В селото всички започнаха да ги наричат „морските вдовици“, но тяхното присъствие е трън в паметта на тази земя. Затова някои се оттеглиха сред развалините на къщите, оцелели след бурята. В известен смисъл бяха принудени да го направят, защото тук никой не иска да има нищо общо с тях. И затова не приемат Никол и Доминик и техния различен избор.
Елетра сбърчи чело, изумена.
— Всичко това е абсурдно — възропта. — Нали именно в най-трудните моменти би трябвало да се открие най-силно смисълът на общността?
— Смисълът на общността с онези дивачки ли казвате? Повярвайте ми, невъзможно е — накара я да замлъкне един глас зад гърба й.
— И е разбираемо, че никой не желае да има нищо общо с онази сган от отчаяни жени, предвид поведението им — продължи току-що влязлата жена, приближавайки се до бара. По тъмния под, покрит с прах и морска соленост, отекнаха тънки маркови токчета. Два здрави крака, чиито дефекти се прикриваха от дългата до коляното пастелна пола. Жената провери бегло прическата си, докато наситена миризма на лак за коса, примесен с розова вода, изпълваше заведението с досадна женственост. Току-що влязлата в бара клиентка имаше невинния вид на домакиня от петдесетте години, облечена в бледи цветове и с перлена огърлица, която блестеше на тънкия й врат, но Елетра изпита неприязън към острите очи, умело разкрасени със сенки с цвят на праскова.
Жената удостои с кратък поглед Елетра, седнала на стола до нея, и дръпна ципа на чантата си „Шанел“. — Цигарите на мъжа ми, Сабин. Веднага — разпореди с вдигнат показалец, търсейки отражението си в кръглия прозорец, който гледаше към кухнята на заведението. Продължи да игнорира Елетра, обръщайки се към нея само когато я чу да киха шумно.
— Извинете — изпелтечи Елетра със забит в кърпичката нос, докато другата плъзгаше пръсти по колието си, — но силните парфюми винаги ми действат така.
— Така ли? — отвърна жената, оглеждайки я от горе до долу, без да наруши усмивката си.
— Ето цигарите за мосю Льору — каза Сабин, подавайки й един тъмен пакет.
— Благодаря, скъпа, но дай ми още една кутия. Тази вечер имаме гости на вечеря, трябва да празнуваме — добави, тропайки с върха на обувката си по пода в очакване Сабин да се покаже от задната стаичка с още цигари. Елетра, до нея, гледаше втренчено утайката от кафето си. Жената сякаш умираше от желание да говори, беше го прочела на голямото й кръгло и почервеняло лице, но не можеше да го стори в нейно присъствие — някаква си непозната, въпреки че жадуваше за колкото може повече публика.
— Във всеки случай нещата скоро ще се променят — обяви, изпъчвайки гърди, докато Сабин я слушаше с притиснати ръце и изпънат гръб, подобно на застанал мирно войник. — Скоро манастирът ще престане да бъде приют за отчаяни жени и този остров най-после ще може да загърби миналото. Тази история трябва да свърши, Леа ще трябва да се примири. Всички знаят, че ако не спазва уговорките, ако не поддържа сградата и светицата в подобаващо състояние, може да си стяга куфарите. Този път съпругът ми е в пълното право да я изхвърли — настоя на висок глас, така че Елетра да я чуе. Остана с притиснат до пищните си гърди портфейл и когато малко след това понечи да си тръгне, хвърли само един бърз поглед на Елетра. — Довиждане — каза, отправяйки се към вратата и изчезвайки в следобедната светлина.