Елетра изчака да чуе тънкия глас на жената да поздравява Густав, който беше все още навън с приятелите си, и веднага се приближи притеснена към барманката.
— Коя беше тази?
Сабин намести един кичур коса зад ухото си.
— Силви Льору, съпругата на кмета. Най-властният човек на острова. Повече дори и от кмета, и от свещеника, взети заедно.
— Облечена е като от списание от петдесетте години, не изглежда толкова коварна и зла!
Сабин се усмихна и заобиколи барплота, за да отиде да затвори вратата, която Силви беше оставила отворена.
— Затова няма да ми повярваш, ако ти кажа, че тъкмо тя накара да сменят свещеника преди месеци, нали? Изглежда, че неговите проповеди за братството и фактът, че не пожела да вземе страната на кмета в историята с манастира, му костваха мястото — добави, изсипвайки в мивката утайката от една бутилка.
Елетра беше шокирана. Според разказа на Сабин съпругата на кмета беше много влиятелна жена и беше направила конкретни намеци относно непосредственото бъдеще на „Света Елизабета“.
Леа рискуваше да изгуби единствения дом, който някога е имала, заради каприза на една богата, отегчена госпожа. Скочи от стола, сграбчи чантата си от плота и кимна на Сабин за довиждане. Трябваше да се върне в манастира, и то бързо.
8
Беше й необходимо по-малко от секунда да реши чия страна да вземе, инстинктът й не се поколеба. Това, което я подтикваше да защити Леа и другите две жени, беше глас, идващ от кръвта й, който я караше да се опълчи на ситуация, подобна на онази, която само преди няколко седмици й беше коствала бъдещето. Тя нямаше избор, когато трябваше да затвори пекарната — парите бяха свършили, а конкуренцията беше безмилостна. Но за Леа беше различно. Тя все още можеше да се бори. Въпреки че я беше излъгала, въпреки че продължаваше да избягва въпросите й, нямаше значение.
Нямаше значение, защото имаше нещо могъщо и тайнствено, което я свързваше с нея въпреки всичко, което можеше да се случи помежду им, включително и мълчанието.
Стисна юмруци и пое дълбоко въздух, летейки по пътеката, която се изкачваше към манастира.
Стигна до портата, останала без въздух в дробовете си, но се закова неподвижна на прага веднага щом видя Леа да дискутира с някакъв мъж на средна възраст, който размахваше заплашително сноп листове.
— Няма да се измъкваш още дълго, госпожице, бъди сигурна! — крещеше мъжът, морав на цвят. Тъкмо беше излязъл на полянката пред портата и попиваше плешивата си глава с кърпичка, когато Леа изникна от полумрака. Винаги перфектно сресаната й коса беше наелектризирана по раменете, а прозрачната й кожа се беше оцветила в необичайна червенина. Беше неузнаваема, с преобразено от гняв лице.
— Вие не можете да ми направите абсолютно нищо. Манастирът е мой, купих го с мои средства и вие никога няма да успеете да ми го отнемете, никога! — изкрещя с най-силния си глас, излизащ от дробовете й, с ръка, сочеща заобикалящите я стени. — Това е моят дом, набийте си го в главата веднъж завинаги и ме оставете на мира! — изкрещя.
Мъжът с развеселена усмивчица под тъмните си мустаци размаха срещу Леа навитите на руло листове хартия.
— Ще видим кой ще надделее в тази история, ще видим — повтори, отправяйки се към колата, намираща се до портата, с която потегли с бясна скорост.
Елетра изтупа роклята си от праха, който се вдигна от шеметното потегляне на мъжа, и се приближи към Леа, обгръщайки раменете й с ръце. Приятелката й се задъхваше като животно, изтощено от битката за надмощие над глутницата.
— Кой беше този? — попита я, хвърляйки поглед към червеникавия прах, вдигнат от колата.
— Винсен Льору, кметът. Най-големият негодник на целия остров. Имам нужда да остана сама, извини ме — каза, отдалечавайки се със забързана крачка.
— Невероятно — каза Елетра, поклащайки глава. Последва я вътре и се отправи към единственото място, където беше сигурна, че ще я намери — в кухнята, сред пакети от изсушени билки и отвари, за да успокои обтегнатите си нерви.