— Вече и чековете на тайнствената благодетелка, които получавах в продължение на години, престанаха да идват — изпелтечи, изпълнена с горчивина, докосвайки стените, осеяни с все по-дълбоки пукнатини.
— Какви чекове? — Елетра наостри уши, заинтригувана.
Леа се изправи и взе една метална кутия от едно от заключените чекмеджета на кухненския бюфет. Обърна регистъра към Елетра, докато вадеше от кутията десетки пожълтели фотокопия.
— Ето, виж — отговори, разпръсвайки книжата по масата. — В продължение на години непознатата, която се подписва с неразбираемо име, изпраща пари, все една и съща сума. Винаги в края на лятото получавах чека й и с него се оправях през зимата, но преди две години плащанията секнаха. Не зная какво се е случило, нито коя е тайнствената благодетелка. Може би е починала или просто е решила да преустанови даренията. Във всеки случай оттогава трябва да се справям без помощта й, но няма да крия от теб, че сумата ми беше полезна. С нея платих бойлера, а сега… Разпери ръце, докато Елетра гледаше парализирана фотокопието на един от чековете.
— Не е възможно — изпелтечи — не може да е вярно.
— Какво не може да е вярно?
Елетра преглътна бавно, сърцето й биеше бясно, като барабан по време на война. Тя познаваше този подпис. Въпреки че беше почти нечетим, го познаваше добре. В гимназията беше изписала цели страници с това име и от деня на инцидента трябваше да го подправя на договора за наем на пекарната, на всеки документ, в очакване съдът да я обяви за законен опекун.
И сега този същият почерк изникваше в един манастир на стотици километри от дома им, от живота, който смяташе за спокоен, с някоя и друга тайна, разбира се, както във всяко семейство. На всяка крачка Елетра виждаше да зейват пропасти, които я отвеждаха към едно минало, за което Еда никога не беше пожелала да й разкаже.
Сгъна фотокопието на чека и го върна на Леа, която я наблюдаваше мълчаливо. В главата й се вихреха милиони мисли, ретроспекции и картини от едно изопачено настояще, в което й беше трудно да се разпознае.
— Тайнствената благодетелка на манастира е майка ми — съобщи й мрачно. — На чековете е нейният подпис, доколкото може да се разчете. Нямам никакви съмнения — каза тихо.
Леа поклати глава.
— Предприех пътуване в търсене на моето минало, защото ми казаха, че тук ще открия отговорите, които винаги са отказвали да ми дадат, защото съществува реална връзка между това място и нея, зная го със сигурност. Винаги е вярвала в Светицата и открих билет за острова на нейно име отпреди година. А сега и чековете… Това не е просто съвпадение, не смяташ ли?
Знаеше, че тази теория има слаби места, но инстинктът й подсказваше, че е на прав път. Еда беше част от манастира, това беше причината, поради която Елетра чувстваше толкова силно присъствието й, поради която беше дошла чак тук. И въпреки това в едно кътче на ума си, неудовлетворена от тази малка победа, един глас й повтаряше, че има още много за откриване относно миналото на майка й.
Тогава мисълта й препусна към бележката със заплахите. Не можеше да сподели с Леа, вече беше достатъчно объркана, затова реши да продължи търсенето си сама.
— Съжалявам, Елетра. Аз наистина не зная нищо — повтори й Леа. Сгромоляса се на стола, очите й шареха френетично из стаята, неспособни да спрат на измъченото лице на приятелката й. — Нямах представа, че майка ти… че ти… о, боже, дори не зная какво говоря.
— Просто защото няма нищо за казване — отвърна Елетра, показвайки й празните си длани. — Майка ми ме е държала в пълно неведение за всичко това. Странно, не ти ли се струва?
— Много — съгласи се Леа, гризейки си ноктите, докато погледът на Елетра блуждаеше в спомените, сред нишките на едно накъсано минало.
— Името на острова не ми говореше много и не разбирах защо онази жена, Ева, ми беше казала да дойда именно тук, но после открих проклетия билет, затова приех риска и потеглих, и ето ме сега тук, на това място, което ухае на майка ми, на нейната кухня, на история, която искам да открия постепенно… но никога не бих предположила, че действителността може да задмине до такава степен фантазията. Никога не бих предположила, че в продължение на години, тайно, майка ми се е грижила да подпомага финансово манастира, даже и след като го е напуснала, ако наистина е израснала тук. Още по-малко пък я смятах за способна да го крие от мен.