— Елетра, аз не мисля, че тя е искала… — започна Леа, но приятелката й я изпревари.
— Никога нямаше да се противопоставя на желанието й да бъде полезна, да ти помогне. Никога, повярвай ми. Но в качеството ми на дъщеря е трябвало поне да бъда информирана, не мислиш ли? В крайна сметка съм кръв от кръвта й, но тя е предпочела да ме държи извън всичко, сякаш съм твърде глупава, за да разбера — заключи с почервенели бузи и стиснати юмруци, опитвайки се да овладее гнева си, онзи яд, който отравяше дъха й всеки път, когато се сетеше за мълчанието на майка си, за обръщането на гръб, когато я питаше за мистериозния си баща, за детството й, за мястото, където е израснала. Всичко беше изплувало на повърхността като магмен мехур, който, избухвайки, беше изхвърлил във въздуха горещи вулканични камъни.
Елетра беше бясна. Чувстваше се унижена, измамена от единствения човек, на когото имаше доверие. Еда беше целият й свят, това беше искала майка й за нея — ексклузивна връзка, и въпреки това точно майка й я беше предала, премълчавайки важни истини. Истини, които обясняваха връзката, която беше доловила веднага с манастира, но която я отдалечаваше от жената, която беше обичала.
Ровейки в спомените за ужасните дни след инсулта на Еда, Елетра си спомни, че беше открила някои странности в извадките от банковата сметка на майка си. Тогава не им беше отдала значение и ги беше върнала обратно в чекмеджето, с потънал в хаос ум, но след една година, седнала в кухнята на един рушащ се манастир насред Средиземно море, най-после проумя значението им. Това бяха доказателствата за връзката, която Еда имаше с острова, за едно минало, от което дъщеря й не можеше вече да избяга. За нови тайни, храна за един гняв, който смяташе, че е преборила.
— Защо не е споделила с мен, защо не ми се е доверила? — попита на висок глас, гледайки Леа право в очите, въпреки че говореше на себе си.
— Елетра, аз нямам представа, но повярвай ми, на това място няма никаква история за откриване — настоя Леа с внезапна червенина, избила на бузите й, докато гласът й се задушаваше, все по-тънък. Но Елетра вече не я слушаше. Пое дълбоко въздух, в гърдите й се появи нова болка, и покри лицето си с ръце, докато не почувства нежното потупване на Леа и пръстите й, които леко я докосваха по горещата й кожа.
— Не зная какво да ти кажа и съжалявам. Всичко, което ми идва на ум, е, че майка ти е останала свързана с това място, щом е живяла тук, и затова е решила да продължи да го подпомага финансово във времето, вероятно без задна умисъл. За да бъда честна, имам впечатлението, че ти искаш отчаяно да откриеш нещо, да намериш тайнствения предмет, който може да разреши всеки ребус, но може би трябва да погледнеш именно вътре в теб. Може би всичко е по-просто, отколкото си представяш, без никаква тъмна тайна за разкриване. Може би ключът от сандъка на миналото не е тук, а в думите, които не си казала на майка си, в мълчанието, което си погребала в сърцето си. Но не е тук, повярвай ми — натърти с напрегната усмивка.
Елетра се отдалечи, клатейки глава, като животно в клетка, в стаята, станала изведнъж твърде малка за всичките й въпросителни.
— Не, Леа, в цялата тази история, в самия манастир има нещо, което не се връзва. Не мога да го обясня, но го усещам. Реално е, също като теб и мен — настоя, стискайки юмруци. Билетът, бурканът, а сега и чековете. Всичко беше объркано, замъглено, а тя нямаше никаква, дори малка следа, от която да тръгне. Трябваше да търси информация за годините, прекарани от майка й на това място. Може би съществуваха регистри, отнасящи се за онова време. Трябваше да ги открие. И може би търсенето трябваше да започне именно от тези стаи, от които Леа правеше всичко възможно да я държи далеч. Имаше нещо подозрително в начина, по който отбягваше въпросите, но Елетра нямаше време да се пита каква е причината. Трябваше да възстанови живота на майка си, за да се опита да придаде смисъл на своя.
— Може би ще разбера нещо повече, ако не попадам всеки път в тези задънени улици — избухна, опълчвайки се на съдбата си. — Струва ми се, че не зная вече нищо, сякаш животът ми е албум с наполовина бели страници. Мога да спася единствено годините, които помня, останалото е забрава — прошепна.