9
През нощта Елетра не мигна. Не можеше, държаха я будна призраците от едно неизвестно минало, в което изпитваше крещяща нужда да се потопи въпреки опитите на Леа да я обезсърчи.
Тази вечер, по време на вечеря, й беше повторила отново, че е безсмислено да упорства в търсенето на история, която не съществува. Думи, които Елетра се беше уморила да чува.
— Трябва да престанеш да преследваш призраци, Елетра. Манастирът се превръща във фикс идея, която има опасност да те отклони от причината, поради която си дошла тук — майка ти — беше й казала с тон, опасно наподобяващ порицание. — Еда е живяла тук, събрала си доказателства, които потвърждават тази теория — от буркана до чековете, но изглежда, това не ти е достатъчно. Защо? Защо си се заинатила да ровиш в миналото на това място, вместо да се насладиш на близостта на майка ти, вместо да дишаш ароматите на местата, на които е живяла тя преди време? Защо не ти е достатъчен споменът, Елетра? Какво търсиш, какво смяташ, че ще откриеш, като ровиш в миналото на майка си, в миналото на манастира?
— Отговори. Всички отговори, които никога не получих и които търсих през целия си живот. Искам отговори, Леа, за нищо друго не претендирам от това място и от майка ми.
— В такъв случай знай, че невинаги това, което търсим, отговаря на това, което бихме искали да знаем, и може би са криели от нас, за да ни предпазят.
Елетра беше сбърчила чело, в очите й се четеше съмнение.
— Не те разбирам, какво искаш да кажеш?
— Че истината невинаги е по-добрият избор. Понякога забравата е проява на любов.
„Не, Леа, грешиш. Истината винаги е по-добрият избор и каквото и да ми струва, аз трябва да я открия“ — си беше казала. Зад гърба си беше оставила вратата заедно с напрегнатото лице на Леа, с непрестанното противопоставяне от нейна страна на нуждата й да знае. Вървя забързано към стаята си, желаеща малко време, за да помисли, но се спря пред вратата. Под нея стоеше обезпокоителен бял лист хартия. Огледа се предпазливо наоколо, преди да се наведе да го вдигне, и докато четеше съдържанието му, почувства краката й да се подкосяват.
„Престани да търсиш призраци, престани да задаваш въпроси. Запази мълчание и всичко ще бъде наред.“
„Истинска заплаха. Втората за толкова кратко време“ — си помисли, смачквайки хартията, а сърцето й блъскаше бясно в главата й. В продължение на години беше желала да научи миналото на майка си и нямаше да я спре подобно предупреждение. Почеркът беше като от първата бележка и както тогава, щеше да пренебрегне и това предупреждение, защото тя трябваше да стигне до истината за майка си. По-добре беше тайнственият вестоносец да се примири, тъй като тя нямаше никакво намерение да се откаже.
— Никакво — повтори на висок глас, галена от бледата и свежа лунна светлина, докато мисълта й летеше бързо към Еда и спомените от детството й с нея. — Ще се боря за тях — реши, отправяйки молитва към звездите. — Дори и на някого тази идея да не му се нрави.
Рано сутринта слезе в кухнята и сложи бавно на масата необходимите продукти за приготвянето на червеникавия хляб с мед от цвят от портокалово дърво — една специална рецепта на Еда, но когато се показа в градината да потърси Леа и Доминик, усети как я връхлита силен аромат на анасон и един спонтанен смях изпълни сънените й очи.
Беше на прав път, чувстваше го. Това не беше внушение.
Изчака с нетърпение двете да се върнат от градината, залавяйки се с малкото пиршество, което искаше да приготви за закуска, и докато чакаше, повтори тихо речта, която беше заучила през нощта, но когато половин час по-късно се озова пред запълнените места на масата, почувства как трепери. Съвестта й й налагаше да информира Леа, Доминик и Никол за намеренията на кмета и за приказките, които Силви разпространяваше из селото, въпреки това в момента, в който трябваше да заговори, устните й останаха залепени една за друга. Да го направи, означаваше да отвори стара рана, виждаше го от начина, по който Никол чоплеше захарния хляб, който обикновено изяждаше лакомо, рисувайки писти в чинията с меда, и в мрачния поглед на Доминик и въпреки това не можеше да го избегне. Трябваше да проумеят, че ако не реагират, ще загубят малкото, което животът им беше предоставил, точно както беше станало с нея и пекарната й.
Натисна вилицата в кехлибарената коричка, вдишвайки аромата на топлото масло, който се надигаше от напоения с мед хляб, онзи сладък вкус, който толкова й напомняше за майка й. Откакто беше прекрачила прага на манастира, кухнята за нея не беше вече предизвикателство, по-скоро възможност да преоткрие Еда и самата себе си, онази връзка, с която твърде дълго се беше борила. Беше обявила война на майка си, защото Еда й беше наложила да научи езика й, съставен от видове тесто и дълго печене във фурната, но в манастира лека-полека откриваше неговата магия. Между тези стени Елетра чувстваше, че бавно се помирява с майка си и с историята на семейството си.