— Тук ли живее твоят познат? — попита, посочвайки сградата на Леа, която веднага зави зад ъгъла, отправена към задния вход. Елетра я последва, без да продума, отмествайки един жасминов клон от лицето си и избърсвайки ръцете си в полата на цветя. — Кой е?
Леа изпуфтя, със стиснати до хълбоците юмруци.
— Един човек, който не си е вкъщи — отговори, загледана в затворената врата.
Изминаха няколко секунди, нарушени единствено от крясъка на една чайка, която беше разперила криле над главите им, и Леа изщрака с пръсти.
— Как не се сетих по-рано, колко съм глупава! — възкликна. — Тук наблизо има един малък отделен залив, където държи закотвена лодката си. Ходи там да лови риба, когато няма много работа — добави, прогонвайки с ръка една муха, която бръмчеше около нея.
— Така че какво ще правим? — попита Елетра.
— Ще почакаме да се върне — отговори другата, загледана с вяра в хоризонта.
Чакаха толкова дълго време, че на Елетра й се стори безкрайно дълго. Кракът на Леа отмерваше времето на прашната улица, но като усети поредната солена вадичка да се стича по гърба й, хвърли един поглед на Елетра и се обърна с гръб към нея, плажът беше крайната цел.
— Следвай ме — заповяда, отправяйки се натам. Вървя забързано по каменните улички, които се гмуркаха в морето, преодолявайки без проблем неравностите на терена, без да обръща внимание на приятелката си, която се задъхваше зад нея.
Но веднага щом се озова пред морето, Елетра почувства как цялото усилие изчезва изведнъж. Гледката на този изумруден килим от вода, притисната между бели варовити стени, я възнаграждаваше за всяка капка пот, която се сцеждаше под дрехите й.
— Истинска магия, нямам думи да го опиша — изпелтечи, докато вятърът играеше с ръба на роклята й, а междувременно Леа вървеше все така забързано пред нея.
Елетра обаче не можеше да направи и крачка, хипнотизирана от красотата на тази дива панорама. Искаше да се наслади на всеки миг от това откритие, на всяко вдишване на морето, на тези вълни, които се разстилаха по брега и които сякаш й протягаха ръце от мека бяла пяна. Викаха я, искаха нея.
Провери с крайчеца на окото дали Леа е достатъчно далече, свали обувките си и потопи глезените си в студената вода, смеейки се на солените пръски, които мокреха роклята й. Хвърли се във водата да танцува предизвикателно с вълните и бягайки навън, когато чувстваше пяната да щипе прасците й, танцувайки най-сетне свободна. Скоро ехото от смеха й достигна до Леа, заета няколко метра по-напред в разговор с някакъв мъж, седнал в една малка лодка на брега. Беше в морето, когато тя и Елетра бяха дошли на плажа, но щом я беше видял да маха с ръце от брега, веднага беше сграбчил веслата, за да се приближи.
Елетра тръгна бързо по мокрия пясък, настигайки Леа с няколко крачки.
— Това е Елетра Кавани, моя скъпа приятелка. Елетра, това е…
„Адриан — помисли си. — Пак той.“
За момент очите им се срещнаха.
Елетра сведе поглед изчервена, докато той, скришом под изсветлялата от слънцето брада, се усмихна със задоволство.
Тайна, от която Леа се почувства изключена, мигове, за които освен тях двамата само островът знаеше.
— Адриан — поздрави го с половин уста.
Леа кимна изумена.
Елетра му подаде ръка, той бегло я погледна, но когато ръцете им се докоснаха за първи път и Адриан стисна пръстите й в дланта си, тя почувства някакво изпукване в гърдите си. Нещо се беше прекършило точно в момента на физическия им контакт, някак cи непредвиден сблъсък.
Отново, както първия път, когато го беше видяла в капелата, Елетра почувства хоризонтът да се олюлява пред нея.
Леа ги загледа с прилепнали устни, замлъкнала и изумена. Не беше в стила на Елетра да гледа втренчено хората по такъв начин и не беше в стила на Адриан да се държи така отблъскващо, но каквото и да им беше, реши, забелязвайки Изабел, която си проправяше път в гъстия и зелен гъсталак и жестикулираше, за да привлече вниманието й, че няма време да се занимава с това. На загорялото лице на акушерката Леа съзря отровната сянка на тревога, която не отхлабваше никога хватката и която смрази дъха й. Направи знак на Изабел да се приближи и след кратка размяна на думи, с които жената й казваше незабавно да се върне в манастира, се обърна към Елетра и Адриан, извинявайки се и на двамата.
— За съжаление, не мога да остана, в манастира имат нужда от мен.
— Добре, да вървим — каза веднага Елетра, но Леа поклати глава.