— Не е нужно, ти остани. Отнася се само за Леа, вие продължавайте — намеси се Изабел.
— Изабел е права. Сигурна съм, че ще се справите отлично и без мен — добави Леа.
— Мога да ти помогна да разрешиш проблема и после да се върнем тук. Заедно — настоя Елетра, но Леа поклати глава.
— Не е нещо, с което можеш да се заемеш ти, повярвай ми.
— Мога да опитам.
— Не, за Бога, колко пъти трябва да го повторя! — отсече Изабел, повишавайки тон и смразявайки Леа, Елетра и Адриан, които се спогледаха слисани.
— Щом трябва да вървиш, Леа, върви. При всички случаи няма да се забавим — намекна той, посочвайки намиращата се наблизо къща, и момичето постави ръката си върху неговата, напрягайки се да запази спокойствие.
— Нямам нужда от помощ, Елетра, наистина, благодаря. Така или иначе знаеш голяма част от историята и съм сигурна, че ще можеш да обясниш идеално подробностите — каза на приятелката си, която, объркана, гледаше как Изабел вече се отдалечава с бързи крачки. — Не се безпокой, Адриан познава положението ни, а ние дълго обсъждахме какво да направим, за да спасим манастира. Надявам се само ти да успееш да го изтръгнеш от морето. Костелив орех е, труден е за убеждаване.
Обърна се към мъжа, който слушаше невъзмутимо.
— Имаме нужда от теб, в противен случай не бих те безпокоила, знаеш — настоя, галейки лицето му с поглед, преди да се сбогува и с двамата и да изчезне тичешком в боровия парк.
Елетра въздъхна. Сега, когато Леа си беше отишла, се чувстваше неловко там заедно с един непознат, колкото и да беше привлекателен. На пръв поглед забеляза, че простият живот беше заякчил ръцете и рамената на Адриан и все пак в очите му четеше нещо неизречено, приглушено в хватката на самотата, която, изглежда, съпътстваше дните му, отразено в дълбоката тишина, която беше настъпила помежду им.
Изчака търпеливо да прибере мрежите и бавно се приближи до него с вперен поглед в халките, които оправяше. Пръстите му се движеха със същата увереност, с която тя месеше тесто за сладкиши, с малки, бързи движения, за да не затопля прекалено много маслото. Адриан, изглежда, познаваше всяка нишка на мрежата.
Прокашля се, местейки от едната си длан в другата една черупка от мида.
— Леа ми каза, че не си местен. Отдавна ли живееш тук?
— От една година.
— И добре ли се чувстваш на острова?
— Да.
— Хм.
Беше по-трудно, отколкото смяташе. Взе още една мида от плажа и с едно мятане я върна в морето.
— Слушай — каза, като ровеше с крак в пясъка, — относно онзи ден в капелата, бих искала да се извиня. Не трябваше да те нападам така.
— Минала работа, не се притеснявай — отсече той.
— Окей — прошепна тя.
Вятърът ги застигна, вдигайки с един полъх шепи пясък, но Адриан сякаш не се подразни. Продължи да сгъва мрежите пред притихналата Елетра. Беше невъзможно да се говори при вятъра, който свиреше в ушите й, и не искаше да чака цял следобед, преди той да реши да я изслуша, затова сграбчи останалите на брега весла и ги завлече до лодката. Адриан, коленичил, за да провери корпуса, я загледа развеселен как очертаваше дълги бразди в пясъка и след като закрепи веслата за лодката, скочи на крака и потупа хлъзгавото дърво.
— Тук, изглежда, всичко е наред, какво ще кажеш да се прибираме? Надига се вятър, което не е добър знак — предложи й, докато тя изтупваше, пуфтейки, забития в плата на роклята й пясък.
За миг се спря да я погледа, достатъчно му беше едно мигване, за да проучи мургавото й лице с горди, средиземноморски черти и ниския глас, и я покани да го последва. След като се скриха от слънцето в приятната хладина в кухнята, взе бутилка вино и две матови чаши от един стар бюфет, докато тя се отпускаше на стола, останала без сили.
— За мен само вода, благодаря — уточни, вдигайки ръка, веднага щом видя да забива ножа в корковата тапа.
— Сигурна ли си?
Тя повдигна глава. У Адриан имаше нещо магнетично, беше си казала, наблюдавайки изчистените му черти, формата на очите. Не беше с внушителна фигура като Валтер и въпреки това не можеше да спре да го гледа.
— Сигурна съм — потвърди.
Той остави настрана виното и напълни каната с вода.
— Искаш ли лед?
— Би било идеално. — Елетра го видя да рови из кривите чекмеджета на фризера, от който извади един найлонов плик, а от друго извади нож, който заби в цветния плик и проби дупка. Безцветните кубчета се изсипаха в чашата и тя най-после получи чашата си с вода.
Елетра се усмихна. Резенът лимон, който добави накрая, я накара да се усмихне.
Отпи няколко глътки, изчаквайки той да напълни своята чаша с червено вино.