— Предполагам, че ти вече си запознат с намеренията на кмета и съдружника му — започна, почуквайки с пръсти по запотената чаша.
Адриан приближи плетения стол до нея, разсеян.
— Имаш предвид Бернар Морел ли?
— Кой?
— Предприемача, който току-що пристигна от Париж. В сферата си е голяма клечка.
— Ти познаваш ли сферата му? — запита с любопитство, но в отговор той прокара показалеца си по ръба на чашата.
— Не много, но не около моята къща се навърта този лешояд.
Елетра се отпусна върху облегалката. Адриан беше дяволски прав.
— Затова съм тук, имам нужда от помощ. Аз, манастирът, всички ние — уточни, докато той претегляше всяко нейно движение, всяка мимика на лицето й. Изучаваше я, опитвайки се да разбере дали може да й има доверие. Стисна чашата, затопляйки виното с дланта си.
— Всъщност Леа ми намекна за някакви проблеми с Льору, но не мислех, че ще стигне дотам да заговорничи срещу нея.
— В действителност кметът иска да направи много повече. Изабел ни разказа, че Льору възнамерява да изхвърли на улицата Леа и другите, възползвайки се от една клауза в договора за продажба, за да направи така, че Морел да придобие сградата на манастира, плащайки я наполовина от реалната й стойност и да я превърне в луксозен хотел. Но най-лошото в цялата работа е, че изглежда, е готов на всичко, за да постигне целта си — разказа на един дъх. Опита се да запази равнодушен тон, но споменът за последното посещение на кмета сгорещи гласа й. Беше неизбежно, не можеше да запази спокойствие пред такава жестокост. Само като си спомнеше доволната усмивка на Силви, й се гадеше.
— Леа ми беше казала, че положението е сериозно — потвърди Адриан, докато Елетра пиеше чаши с вода една след друга, — но не мислех, че до такава степен.
— За съжаление, тя има склонност да минимизира проблемите. Положението е много повече от сериозно. Отчайващо е. — Остави каната и започна да му разказва за плана им. Извади от чантата си един лист, на който беше нахвърляла спешните ремонти и тези, които трябваше да се извършат преди зимата, надявайки се той да се съгласи да им помогне.
— Ето, това е всичко — каза в заключение половин час по-късно, поемайки си дъх.
Зачака със сключени под брадичката си пръсти Адриан да прецени, но лицето му беше неразгадаем ребус. Изморена от чакането, започна да блуждае с поглед из стаята — скромна кухня, за която, изглежда, се грижеше само той. Във фруктиерата имаше само две праскови и в къщата единствената миризма беше на боя. Предположи, че Адриан се е възползвал от момента на отлив, за да пребоядиса стените на стаите отвъд полуотворената врата на кухнята — микросвят, в който не я покани да влезе.
Сгъна отново листа със записките и оградените в червено цифри и го пусна в чантата си.
— Искам да съм честна с теб — добави с разтреперани ръце, а краката й не можеха да стоят мирно под масата. Адриан, все така загледан в нея, я смущаваше, и още повече я тревожеше това, което предстоеше да му каже.
Той я погледна внимателно.
— Целият съм в слух.
Елетра стисна силно чашата, избърсвайки влагата, която се беше образувала на стъклото. Беше трудно, тези думи й костваха огромно усилие.
— Тъй като не разполага с голяма сума, Леа възнамеряваше да те помоли да съдействаш безвъзмездно, поне за момента, но е ясно, че това е невъзможно. Не би било коректно спрямо теб. А и за Леа е огромна жертва да поиска това от теб.
— Леа и аз сме приятели, а в момент на нужда приятелите си помагат. Разбира се, ако трябва да свърша всичко без заплащане, ще се видя принуден да потърся друга работа, за да плащам сметките, но бих бил щастлив да работя за вас. Ще ми отнеме малко повече време, но така или иначе бих направил всичко.
— Именно забавяне искам да избегна, предвид състоянието на манастира и малкото време на разположение, затова реших аз да предплатя разходите. За момента мога да започна с малка сума, ако си съгласен, а остатъкът ще бъде уреден с печалбата от продажбите.
— Мисля, че би трябвало да го обсъдиш с Леа.
— Тъкмо това е проблемът. Засега Леа не трябва да знае за уговорката ни. Искам да си поеме малко дъх, да се съсредоточи основно в нашата инициатива. Това е единственото ми условие — добави, представяйки си реакцията на Естер, когато й разкаже, че е вложила последните си средства в реставрирането на рушаща се сграда. Щеше да й каже, че е полудяла, но в крайна сметка именно капчица лудост я беше подтикнала да дойде тук.
Преглътна буцата, заседнала в гърлото й, а погледът й се връщаше лек върху него.
— Какво ще кажеш? — подхвана колебливо.