Адриан повдигна поглед и й се усмихна, за първи път откакто се бяха срещнали.
— Имаме сделка — каза. — В интерес на истината бях решил да ви помогна още в момента, в който Морел стъпи на този остров.
Ябълкови питки
500 г брашно
1 кубче бирена мая
100 г захар
300 г прясно мляко
5 г сол
2 лъжици акациев мед
калвадос
2 ябълки
1 пръчка ванилия (семена)
канела
олио
Разтворете маята в 100 г хладко прясно мляко с меда и оставете да почине 10 мин. Настържете едната ябълка. В купа изсипете брашното, захарта, семената ванилия, обилно поръсете с канела, добавете солта и изсипете постепенно маята, настърганата ябълка и останалото мляко, докато не получите хомогенна и еластична смес. Оформете топка и я оставете да втаса, докато удвои размера си, дори и за цялата нощ.
На следващия ден нарежете останалата ябълка на тънки резени и покрийте с калвадос. Вземете тестото, разделете го на топки, големи колкото мандарини, и ги сплескайте с пръсти, преди да поставите върху тях ябълковите резени, напоени в ликьор. Затоплете олиото в тиган и запържете питките една по една, докато порозовеят.
Поръсете със захар и канела и сервирайте топли.
11
Адриан удържа на дадената дума. Пристигаше пред портата на манастира рано всеки ден, готов да даде своя принос за каузата.
И да изяде всички ябълкови питки, които Елетра приготвяше, по които беше луд и които никога преди срещата им не й се бяха получавали толкова вкусни.
Елетра би дала какво ли не да бъде като него, да има независимия и невъзмутим вид, изписан на лицето му, като че нямаше нужда от онова, което обикновените хора търсят. Беше общителен с всички, дотолкова, че да не допусне близост с никого. Емоционална независимост, която виждаше, че се отразява в нуждата му от самота, същата, която го подтикваше да търси контакт с животните и с дивата природа на острова и да избягва компанията на себеподобните си.
Само няколко дни по-рано го беше потърсила, за да му занесе бисквити и парите, които Естер й беше изпратила, за да посрещне първите разходи, но както беше предположила, Адриан не беше вкъщи. Рядко прекарваше свободното си време между четирите стени, било то на дома му или в бара на селото. Той обичаше отворените пространства, свободата във всяка нейна форма, Елетра го беше открила, наблюдавайки го, докато работи, от прозореца на кухнята.
Адриан имаше нужда от живот без граници, точно като нея, затова този ден беше решила да го потърси на единственото място, на което предполагаше, че се намира, същото, на което тя самата би отишла — плажа. С кошницата под ръка беше поела по пътеката от пръст и камъни, която водеше от вратата му до брега, и го беше открила там да се търкаля на брега в компанията на едно бездомно куче, което избяга, щом тя дойде.
— Съжалявам, че прогоних приятеля ти — прошепна в ухото му.
— Кой, Бриош ли? Това куче се страхува и от вятъра — приближи се към нея, проточи врат да прерови с поглед кошницата под ръката й. — Какво носиш вътре?
— Обикновени медени бисквити, но не съм дошла за това.
Той се усмихна, пъхайки ръка в кошницата, за да си открадне една бисквита.
— Не ли?
Елетра го загледа слисана, докато той се наслаждаваше на малката си кражба, преди да бръкне в чантата си и да извади един бял плик.
— Ние двамата имаме споразумение, помниш ли?
Адриан погледна бегло плика, преди умът му да заблуждае отново по брега, след което се спря на закотвената на няколко метра от тях лодка.
— Не обичам да говоря за пари. Не с теб.
Елетра изправи гръб. Положението беше станало интересно.
— Защото съм жена ли?
— Да.
— Добре, виждам, че островитянския манталитет е заразил и теб — присмя му се, потупвайки го по рамото. — Хайде, в работни отношения сме, няма нищо лично. Не спорим кой да плати сметката в ресторанта!
Той я погледна, поклащайки глава.
— Искаш ли да поговорим за това в морето? Залезът изглежда по друг начин в морето — предложи й той.
Усмихна й се, играейки си с думите и дозирайки ниските тонове на гласа си, за да звучи убедително, и тя не можа да му откаже. След по-малко от десет минути се беше озовала в лодката с него. Той гребеше енергично, за да се отдалечат от брега и да се насладят на безветрието. Греба, докато светлините на къщата му не се смалиха колкото точици, прибирайки след това веслата в лодката. Елетра, със свити юмруци на колената, загледа скована вече далечния бряг. Яркочервени лунички се бяха появили по кожата й, заливайки с топлина лицето й. Чувстваше се неловко. Бяха напълно сами на няколкото квадратни метра, далече от всичко, и не беше сигурна, че е готова за подобно изпитание на доверие спрямо един мъж. Все още не.