— Не трябваше да си правиш труда — каза, усмихвайки се леко, но Елетра не му отговори, потънала в други светове. Тогава той опря гръб на стената и скръсти ръце, наблюдавайки как тънките й пръсти се движат по горещата кора на сладкишите. Пареха, из въздуха танцуваха спирали безцветен дим, но тя не обръщаше внимание. — Дойдох по-рано, защото бих искал да ти покажа нещо. В случай че искаш да го видиш, разбира се. Днес не ми се струваш в особено настроение — каза той.
Погледът на Елетра се плъзна по него, застанал неподвижно до стената. Ръцете й бяха покрити с бели кристали, пръстите й лъщяха от олио. Между пръстите й имаше още захар, когато кичур коса падна пред очите й.
— Какво искаше да ми покажеш?
Адриан протегна ръка към нея, с решителна усмивка на лицето си.
— Преди това искам питка. Всичко си има цена на този свят.
Тя взе една питка от панерчето с лукава светлина в погледа.
— Щом цената ти е една питка, отсега нататък мога да ти плащам така, ако предпочиташ.
— Бих могъл да сметна сделката за сключена в замяна на хиляда от тези. Нито една по-малко обаче, в противен случай всичко пропада — отвърна заплашително. Повдигна питката в необичайна наздравица към Елетра и потопи устни в нея, издавайки звуци на удоволствие, докато тя продължаваше да поръсва със захар останалите, смеейки се.
Покри останалите питки с кърпа и избърса ръцете си в кърпата, която носеше завързана на кръста си.
— Готова съм, можем да вървим — заяви, докато стените около тях започнаха да оживяват. Шумът в тръбите за вода беше сигнал, че Никол е будна. До няколко минути щеше да се покаже с полузатворени очи и с отпечатък от възглавницата върху лицето си, докато Леа и Доминик щяха да се върнат съответно от колибата и от градината в рамките на четвърт час.
Адриан глътна последния залък от питката и избърса ръцете си в дънките.
— Окей, ела с мен — каза, водейки я в крилото на манастира, където работеше, това със старите фурни.
Първия път, когато Елетра стъпи там, беше останала без дъх — залата беше със същите размери на пекарната, може би беше дори по-голяма, но времето и недостатъчните средства на Леа за няколко години я бяха превърнали в запустял склад. Имаше предмети, натрупани навсякъде, дори във фурните. Влагата беше достигнала метър от пода, очертавайки зеленикава линия, която обгръщаше цялата зала, и голяма част от рамките на вратите бяха проядени от дървояди. Подът беше пробит на няколко места.
Въпреки това Елетра беше почувствала силно присъствието на Еда, потвърдено от думите на Леа, която й беше разказала, че в миналото тези стаи са били център на монашеския живот. Там се била появила първата фурна на острова, останала в употреба до петдесетте години благодарение на работата на монахините, които били известни из целия архипелаг с кулинарните си способности. Потънала в мълчаливата прегръдка на залата, Елетра си беше представила, че именно там Еда е направила първите си крачки в кулинарното изкуство. Харесваше й мисълта да се съсредоточи в проследяването на стъпките й в подновен път към себе си, за да може майка й да я научи посредством живота в манастира на онова, което тя беше забравила — любовта към кухнята, която Еда беше открила между тези стени, и любовта към себе си, към жената, която все още можеше да стане.
За съжаление, няколко години след края на войната един ужасен пожар унищожил целия кухненски сектор и оттогава манастирът започнал да запада, беше й разказала Леа. Огънят, й обясни, заличил всичко. Оттогава вратите на кухните били залостени и монахините се оттеглили в тишина.
Самият манастир беше умрял същата вечер, за да се събуди няколко десетилетия по-късно под ръката на Адриан — първият, който влезе в тези стаи.
След десетилетия на упадък той беше отворил прозорците и отстранил паяжините, беше боядисал стените в бяло и оправил вратите, и в онази сутрин беше пожелал да покаже на Елетра плодовете на своя труд. Искаше тя да забележи неговото старание и да установи, че вложените средства са добре похарчени. Искаше да я види да се усмихва, защото му харесваше как го прави, как бузите й добиват цвят, а очите й се свиват, за да отстъпят място на отварящите се в щастлив полумесец устни. Искаше Елетра да е горда от работата му, от него.
— Влез, ела да хвърлиш един поглед — настоя, като я видя да стои на прага, хващайки я за ръка, сякаш е най-естествения жест. Показа й поправения и почистен под, проядените мебели — ремонтирани и третирани с продукти, които им бяха върнали стария блясък, стените — боядисани в ослепително бяло, покриващо големите черни мустаци, които дълго време бяха лишавали стаята от светлина. Елетра облещи очи, с отворена от изумление уста, но това, което я оставяше без думи, беше миризмата на дърво и ароматни треви, които обгръщаха стаята. Огледа се наоколо, ходейки пипнешком, разпознавайки с мъка помещението, в което беше влязла само преди месец, подобно на дете, което в коледната утрин вижда побелялата от сняг градина, а елхата, отрупана с цветни пакети с името му.